Хрушчов беше неграмотен, Брежнев сам се награждаваше

Виктор Суходрев е личният преводач на Никита Хрушчов и Леонид Брежнев, работил е с Горбачов, Косигин, Громико и други съветски лидери в 60-те - 80-те години на миналия век. И както самият той казва в едно от последните си интервюта, работата на преводача е като на сапьора – една грешка и край. Най-важно е умението да си държиш езика зад зъбите. И той явно се е справял добре с това, толкова добре, колкото и с английския. Знае много, но споделя малко и повдига завесата отчасти…
 
За пръв път се срещнах със съветските лидери през ноември 1956 г. Тогава за мене, младия човек, те - Хрушчов, Молотов, Каганович, Микоян, бяха легенди. Порази ме тяхната ограниченост, неграмотност, липсата на елементарно възпитание. С тях беше скучно. Като ги опознаеш отблизо, разбираш, че са много различни, но на мен ми беше най-интересно да работя с Хрушчов. Каквото и да говорят за него днес, той беше личност.

Беше завършил няколко класа в църковно-енорийско училище, в съветско време учил в Промишлената академия. Това псевдоучебно заведение е било създадено специално за да повишат някак си минималното ниво на образованост на съветския партиен елит, който идва на власт напълно неподготвен. Неграмотен, с ниска култура, но ярък, самобитен беше Никита Сергеевич. При това беше и непредсказуем. Спомням си едно посещение в Холивуд, където всички, които го придружавахме, бяхме поразени от възмущението, с което прие невинния „подарък” – френски танц, изпълнен от холивудски актриси. Това беше само епизод от филм. Но той тропаше с крака и крещеше:
 
„Що за танци са това, където девойките си повдигат нагоре полите и си показват задниците?!”
 
Дори показа как го правят. Вероятно той никога не беше чувал за „Царицата на чардаша”, камо ли да я е гледал, защото те всъщност танцуваха точно този танц.

Изразните му средства бяха ярки и на моменти много, много цветисти. Като прочутата „Кузькина мать”. През 1959 г. в Москва пристигна Ричард Никсън за откриване на първата американска изложба. Тръгнаха да я разглеждат. Никсън му обясняваше, показваше... Заплеснаха се пред макет на къща в естествена големина, чиято предна стена липсваше. Идеята беше да се покаже битът и начинът на живот на обикновения американец. Много от нашите хора не бяха виждали още телевизор, а тук им показваха шикарни хладилници, перални, съдомиялни машини и какво ли още не. Хората гледаха с отворена уста. И той не издържа. Започна да критикува, да убеждава Никсън, че този буржоазен бит е съвършено чужд за съветския човек, че е по-добре да построиш блок, за да живеят в него повече хора, отколкото една такава къща. Оттук спорът се прехвърли на по-философски теми – кой строй е по-прогресивен и по-перспективен, капиталистическият или социалистическият. Тогава той каза на Никсън:
 
Вашите внуци, господин вицепрезидент, ще живеят при комунизма, но чу в отговор: Не, вашите ще живеят при капитализма
 
Трябва да признаем, че Никсън се оказа прав, защото не внуците, а още децата на Хрушчов приеха отдавна Америка за своя родина. Но тогава той упорито настояваше, че Съветският съюз не само ще догони Америка, но и ще я надмине. И прозвуча прочулата се фраза за майката на Кузма. Аз бях по това време в Женева с Громико и превеждаше друг колега. От изненада и притеснение именно той казва нещо си за майката. В Америка така и не разбраха какво е имал предвид съветският лидер.

На Хрушчов обаче този израз му беше харесал и той го употреби за втори път по време на посещението си в САЩ през същата тази 1959 г., продължило цели 13 дни. Сега няма такива дълги държавни посещения. Но той реши, че щом като е първият от съветските лидери, посетил Америка, трябва всичко да види. И всичко да си каже. Вадеше от джоба си предварително написания му текст, прочиташе първия абзац, а след това обикновено казваше: „Какво да ви чета? По-добре да ви разкажа за впечатленията си!” Обичаше да говори и ненавиждаше да чете. Даже по време на официалните срещи, когато трябваше да каже нещо по протокол, можеше в продължение на десет - петнайсет минути да си говори за това, което му е дошло на ума. Използваше много пословици и поговорки, понякога и на украински, и много пъти ме е поставял в задънена улица.

Американците очакваха шоу. И Хрушчов не ги подведе. Към края на посещението му в САЩ един американски вестник писа: Ако Хрушчов издигне кандидатурата си за изборите в САЩ, би спечелил. 

Иначе нито той, нито Брежнев знаеха и дума на английски. Спомням си през 1959 г., по време на банкета в Белия дом, Хрушчов ме попита как е на английски “приятелю мой”. Отговорих му, той се обърна към Айзенхауер и с типично руски акцент му каза “май фриенд”. После стана онзи случай със сваления шпионски самолет и пленения пилот. И Хрушчов промени мнението си: “Май фриенд! Притрябвал ми е такъв май фриенд!” Така завърши “английският” му период. А през 1973 г. в Калифорния Брежнев, сбогувайки се с президента Никсън, се обърна към мен и попита: „Витя, а как е на английски „довиждане”? Аз произнесох: „Гуд бай”. Брежнев го повтори. Тогава обаче нашия разговор чуват всички в САЩ и в СССР – имаше пряко предаване и микрофонът не е бил изключен. След това в Москва всички много се смяха. С това и приключи езиковото им ограмотяване. 
 
Непредсказуемостта му стана причина да се прочуе с “оная обувка” 
 
При него всъщност каквато и да е обувка можеше да стане знаменитост. Всъщност тя не само че не беше „оная”, ами беше сандал, тъмнокафяв, каквито той обичаше да носи през лятото. Цялата история си беше импровизация. Истината е, че той тропаше с обувката си не на трибуната, а на банката си в залата, където седеше руската делегация (до трибуната така и не го допуснаха). В началото, протестирайки срещу отправените по адрес на СССР нападки, той чукаше с юмрук по банката пред него. Аз седях на задните редове и в един момент виждам, че си събува сандала. След заседанието сам обясни, че испанският представител го извадил от равновесие. В началото започнал с юмрук, но напук часовникът му спрял. Ядосан още повече, че е счупил часовника си, му станало толкова обидно, че събул сандала....

Буквално на другия ден, след XV сесия на Общото събрание на ООН, където се разиграва случката, “Ню Йорк таймс” и “Вашингтон пост” написаха, че Хрушчов използвал обувката си като ударен инструмент, за да изрази отношението си към “лакеите на империализма”.

Снимката вече е призната за откровен фалшификат. Още повече че на нея той е на трибуната, а както е известно, той не беше допуснат до нея. Съществува обаче друга снимка на Хрушчов, на банката в пленарната зала, а пред него - обувка. Очевидно тя е дала повод за спекулациите около ролята на чепика. Видеокадри го показват само да тропа с юмруци. Освен това никъде в протоколите от сесията не се споменава за приписваните му изпълнения с обувка.
 
За разлика от него, който, макар и прост, демонстрираше невероятно самочувствие, Брежнев имаше сравнително трезва преценка за себе си
 
Не че страдаше от комплекс за малоценност, по-скоро беше реалист. Съзнаваше, че не му достигат много качества и знания, за да управлява Великата сила. Околните, за да го успокоят и да му вдъхнат увереност, започнаха да го ласкаят и ласкателството постепенно стана част от ритуалите около него. Създадоха се широко популярни митове около биографията му. Уж вземал решаващо участие в най-възловите сражения на Отечествената война. Неговите спомени за едно от сраженията излязоха в книжка със заглавие "Малката земя". Тя беше наградена с държавната награда на СССР за литература. Малката мемоарна книжка се четеше по телевизията от един от знаковите артисти на Съветския съюз - Тихонов. Рецитираха я по тържествени събрания и концерти. Нормалните хора се червяха от срам или си правеха майтап. Според конкретната ситуация. Склонността на Брежнев към ордените и медалите обаче беше нещо изумително.
 
След като оглавява СССР, той се самозасипва със звания, ордени, медали, плакети и други подобни
 
В края на живота си има повече награди от Ленин, Сталин и Хрушчов, взети заедно. Най-много харесваше военно  бойните ордени - четири пъти е обявен за Герой на Съветския съюз (по статус званието се присвоява до три пъти), десетки пъти е Герой на другите социалистически страни, много са другите военни ордени, с които сам се награждава. През 1976 г. сам се произвежда в чин - маршал (дотогава е генерал-лейтенант.)

Онзи Брежнев, когото хората познаваха от това време, през последните години от живота си се превърна в развалина след инфарктите и инсултите, които преживя... Не мога точно да кажа кога започна всичко. Възможно е някъде след 75-ата му годишнина и с всеки ден прогресираше. Не можеше вече да концентрира дълго върху нещо вниманието си, престана да познава дори и хората. Всички разбираха, че не могат да очакват от него пълноправен диалог. Съжаляваха го, включително и чуждите лидери, чувствах го и го усещах. Знаеха, че човек в такова физическо състояние не може да бъде пълноценен ръководител на велика държава. Но и разбираха, че зад него стои солиден колектив от хора, разбирайте го, както щете... със съответния апарат от сътрудници - колектив на МВнР, Министерство на отбраната, КГБ... Някои от работещите с него говореха за това, че той дори пред своите другари, т.е. членовете на Политбюро, се опитвал да каже, че му е време да си ходи, че му е много трудно. Те обаче не искаха и не го пуснаха до края, защото знаеха, че отиде ли си той, трябва да си отидат и всички те.