Търновската мъжка гимназия беше само на 6 км от родното ми Самоводене - между манастирите “Св. Троица” и Преображенския, но ще уча ли в нея? Ала дойде малко късмет - татко Петър го амнистираха от 15 на три години, с право да работи в... каменоломната. Майка ми Куна, с основно образование, но оперена селянка, начерта плана. “Ставаш гимназист, това е! Два пъти в седмицата ще си идваш пеша, ще взимаш каквото съм наготвила, и ще се връщаш до вечерта в града. После същото трябва да получи и Кольо. Вие сте двама братя, да ви дадем каквото можем поравно, пък после - всеки както си я подреди!”. Изкарах я Търновската мъжка гимназия с трета по бал (5,81) диплома, но ми я връчиха последен - така ми се пада, като съм враг!
Ами сега? Мечтаех за инженерство слаби токове, нали толкова лета работих в пощата! Заминах за София да опитам! Първият човек, когото срещнах, беше един съселянин, известен като човек на ДС. “Жорка, какво правиш тука?”. Обяснявам. “Ама те няма да те приемат, при твоя произход”... Замисля се. “Но я ела довечера у дома, ще поприказваме, ще подпишеш едни книжа и готово!” “Довечера” с първия нощен влак отпътувах обратно за у дома и след два дена постъпих волнонаемен (нередовен) учител в с. Солник, община Долни чифлик. Заплатата ми беше 49 лв. (1951 - 1952 г.), но хазайката - баба Милка, срещу 6 лв. ми осигуряваше пълен пансион - спане, пране, храна - от баници до козя пастърма. (Соцът тука още не беше се развихрил.)
И започна проследяването ми
(нещо като сегашните СРС-та). Самоводските управници бързо проучваха къде съм и хоп писъмце: “Той е засегнат от мероприятията на народната власт... Да не се приема!... Да не се издига!... Да не се лансира!” - според случая.
След като се дипломирах, вместо в Бургаската девическа гимназия, както ме искаше завучът, ме разпределиха, по-точно натириха, в някакво си село Тича, Котленско. Не се ядосвах, защото ми предстоеше казарма. Дори пристигнах в балкана седмица преди първия учебен ден на 1954 г.
О, приказка! Китна Тича - с възрожденски дървени къщи, ново еднокатно училище, горски масиви се въздигат отвсякъде, р. Тича тича през селото, вечер каменният мост събира въздишките на момите и ергените... Читалище, пълно с книги и списания, летопис... Какви ти селяни! Тук навремето са живели хора, завършили средно образование в Одрин, Варна; висше в Белгия, Франция, Швейцария, Германия... Хазайката ми леля Добра имаше пет дъщери учителки: детска, начална, по физика, по география, а петата по френски, възпитаничка на... Сорбоната! А децата - от хубави по- хубави, умни, свестни! И спретнати... Дневникът не ми тежеше!
В края на септември ме посети около 35-годишен мъж, строен, нахакан:
Аз съм кметът Коста Русев,
добре дошъл!. Отговарям, че аз пък съм Георги Киров, млад учител и вестникар. “Защо си изхвърлил дървата от сутерена?”. Защото там има три класни стаи-дърварници. В едната ще правя кабинет по физика. “Моля?”. Повторих. “И как ще стане това?”. Показах му плана, книжката на един педагог от Ленинград. Гостът ми (завършил дървообработване и резбарство) не се даваше: “И си вярваш?”. Щом кметът е тука, защо не - подкупвам го аз. “Утре, като свършиш училище, ела в Съвета”. И си тръгна... Походката му беше малко особена - повдигаше едното си рамо, сякаш нещо го бодеше в петата... Този мъж на 22 септември през тази 2016 г. ще направи 95 г., живее в Сливен, да го поживи Господ!!
При кмета заварих двама души - специалисти по всичко!... Накъсо казано, кабинетът стана - амфитеатрален, обзаведен. Поне през ден кметът минаваше да види как върви работата. После аз направих хор в читалището и той стана хорист; възобновихме театралния състав, стана артист - където хората, там и той; по-точно - където кметът, там и хората!... И пристигна първото писмо от моята проследяваща без прикритие команда... Коста ми даде да го прочета, после го хвърли в кошчето и ми връчи документи да се изселя от Самоводене и да стана жител на Тича...
Но дойде ред на казармата,
Февруари 1955-а. Разбира се, като неблагонадежден, не в Школата за запасни офицери, а в Трудовата повинност, поделението в мини Бобов дол. Наоколо пълно с хора без образование, бърбори се на разни езици... След късо време по-голям началник ме взе за писар в София. Тук му е мястото да подчертая един огромен плюс на наборната служба и особено на Трудовата повинност.
Соц-соц, ама наред с уволнителния си билет, момчетата скътваха и удостоверение за: зидар, мазач, бояджия, кофражист, арматурист, шофьор, електротехник... Дори и висшистите. И аз спечелих. Капитан Тодор Карабински, главен редактор на трудовашкия вестник, ме произведе в “Кор. на в. “Трудово дело”. После в цивилния живот лесно преминах в зоната на в. “Септемврийче”, в. “Учителско дело”, днес на “Аз Буки”. Общо засега 60 години кореспондентство!
Уволниха ме в 1956-а, тогава намалиха срока на службата, за първия учебен ден. Върнах се отново в китна Тича. През следващите пет години не само довършихме започнатото, ами направихме и други небивали неща. Партийният секретар се сбори с кмета заради мене, но не надви. От няколко покани избрах... Дунава. В Русе не стана каквото големите искаха. Получих заповед за НОВО училище - иззидан му беше само първият етаж! Но отвори врати за първия учебен ден - 1960 г. До пенсионирането ми в 1993 г. направих образцов кабинет по физика, фотолаборатория, астрономическа обсерватория с малък телескоп. Когато председателят на Окръжния народен съвет инж. Кирил Дочев разбрал за Звездобройницата, ме попита от какво имам още нужда. Казах - от 9000 рубли! На мига ги отпусна. Германците след три месеца доставиха последна дума огледален самонасочващ се телескоп Цайс менискас 180 мм. Станах главен учител, с орден “Кирил и Методий” II ст. Като град Русе ми предостави богата тематика за моето кореспондентство. Това ме сближи с колегията. През брой, през два - в “Учителско дело” имаше материал за дунавската столица. В училище идваха откъде ли не да видят, да вземат терк; дори и гл. инспектор Никола Велчев от Министерството на образованието. Но... Отделът “Народна просвета” не се радваше на училищните ми приноси, а какво пиша във в. “Учителско дело”, който в областта на обучението и възпитанието надминаваше дори “Работническо дело”. А моите писания в много случаи не бяха лицеприятни: “Един студен душ” - за формализма в квалификационната и методическата работа, “Физиката не е апендикс” - на математиката, “Плюсове ли са плюсовете на целодневното обучение” (което вдигна на крак не само Русе). Капакът дойде след “Милост за първи “Ф” клас”...
В училището на нов квартал първокласниците напълниха 20 паралелки - от “А” до “Ф”. Обучението мина на три смени. Репортажът ми предизвика строеж на ново училище. Но го забиха в едно дере, на 14 метра под канализацията на квартала. На оперативката за Акт 16 и откриването за първия учебен ден специалистите не бяха съгласни, докато не се реши “изнасянето” от тази дълбочина на съдържанието в... тоалетните! За целта бяха нужни 2 специални шведски помпи! Ама ги нямаше!? Но първият секретар на ГК на всемогъщата БКП беше неумолим: “Ще го открием, ще го открием, как няма да го открием училището. Ще направим ей там хе (разбирай, зад дерето на отсрещния баир, на 500 м) едни външни клозети и готово. Едно време ние (той бе от Видинско) как ходехме да пикаем на 2 км”. Ужас! Срам за Русе! Буквално го написах, буквално излезе още в поредния брой и... ме привикаха в ОК на БКП буквално да ми кажат, че за мене място в Русе трябва да няма. И настойчиво десет пъти ме питаха
“КОЙ стои зад тебе?”.
Помолих за един телефонен разговор да ги свържа с този КОЙ.
Насреща беше главната редакторка Мария Силянова (бивша партизанка; тя беше в течение и на моята “неблагонадеждност”). След няколко минути разговор с нея окръжната партийна секретарка почти любезно ме отпрати да си... гледам работата! Разбраха кой стои зад мене! След късо време (по предложение на в. “Учителско дело”) получих втори орден “Св. св. Кирил и Методий” - I ст., за принос като журналист за развитието на българското образование! СОЦ-СОЦ, ала след всеки критичен материал засегнатата страна, пък била тя и ОК на БКП, трябваше да отговори в трийсетдневен срок написаното вярно ли е, не е ли, какви мерки се взимат за оправяне на бакиите. Тежко и горко на кореспондента, ако е заобиколил истината! Кога днес ще се отървем от жълтясалата “информация” и изгодническите коментари?!
Георги КИРОВ
