Каква е истината за Народния съд

Повод да ви изпратя този материал е съобщението, че в новите учебници по история ще бъдат поместени материали за периода на комунизма, Народния съд, репресиите и т.н. Дали ще бъде написана самата истина? Дълбоко се съмнявам.

В далечната 1944-1945 г. бях ученичка в четвърти курс на великотърновския Институт за начални учители. Бяха тежки години. В курса имах колежки, на които бащи и братя бяха убити като ятаци. Имаше и такива, на които бащите бяха осъдени от Народния съд. И едните, и другите бяха добри ученици и другарки.

Веднъж с приятелката ми срещнахме наш колега курсист Йонко  във военна униформа - беше доброволец. При разкриване на ремсовата организация беше изключен от института и отишъл партизанин. Попитахме го защо не дойде да си завърши учението, а е отишъл да охранява подсъдимите от Народния съд и респективно след това да изпълнява присъди. Как ще стреля срещу вързан човек? Той се усмихна тъжно и ни предложи да ни издейства пропуски на другия ден да идем на заседанието на Народния съд. Съгласихме се. Дадоха ход на делото на Боримечката - това беше прозвището на един от най-лошите полицаи. Той разказваше зловещи неща - как с ножа си боцкал по гърдите пребитата, едва дишаща заловена нелегална, как я ритал и плюл. Излязохме навън. Йонко ни видя и попита защо сме така пребледнели. Отговорих му, че ако тази жестока грамада беше до мен, щях да се хвърля да го удуша.

„А ме питаш как ще изпълнявам смъртна присъда. Те така са изтезавали родителите ми заради мен и са изнасилили 19-годишната ми братовчедка”, каза яростно Йонко.
Народният съд съди и вуйчо ми Ангел Витанов, който работеше в полицията, но го оправда, защото двама души свидетелстваха, че когато са били в ареста във Велико Търново, не е позволил да ги изтезават, дори им е дал храна.

Но съм свидетел и как отвлякоха Тодор Добружалиев, собственик на ресторант "Златна Добруджа" във В. Търново. Живеех срещу тях на ул. „Опълченска" и с приятелката ми бяхме пред квартирата ми и си говорехме. Отсреща беше спряла черна лимузина. По едно време от жилището на Добружалиев излязоха двама цивилни и чичо Тошо. След тях излезе плачещата леля Тинка. Мъжете го поканиха да влезе в колата, но той отказа и тръгна по тротоара. Те запалиха колата и бавно закараха край тротоара. Леля Тинка ни помоли да тръгнем след него да видим къде ще го откарат. Викали го в Околийското. Тръгнахме. Когато преминаха площад "Велчова завера" и стигнаха разклона за ул. "Фас" (така я наричаха, защото учениците от Мъжката гимназия там се криели да пушат), той тръгна по нея. Те отбиха колата, слязоха и го натикаха вътре. След това никой вече не го видя. Той нямаше престъпления, но беше отявлен приятел на немските и наши фашисти. Това обаче не е причина да отвличат и унищожават човек.

Та се питам коя историческа истина ще бъде записана в новите учебници по история.
 
 
Елена Димитрова, Горна Оряховица