Как в армията набираха кадри за ВКР

След 31 г. служба в БНА и вече 23 г. пенсия понякога в мен изникват мили спомени за онова, което се случваше в родната казарма. Скоро гледах по телевизията мач от хандбалното ни първенство и се сетих за една забавна случка, макар и не толкова спортна.

В началото на 60-те години на м. в. започна да пробива новия и интересен спорт хандбал. В Шумен (той тогава се наричаше Коларовград - на името на съратника на вожда Димитров), където беше дислоцирано артилерийското училище, също започнаха да никнат отбори по ръчна топка. И ние курсантите в нашия учебен дивизион се запалихме и сформирахме отбор. Аз бях лекоатлет, тичах бързо, а и умеех да си служа с лявата ръка и набързо бях приет в тима. Физкултурникът майор Николов реши да не остане назад и събра всички мераклии за новата игра в отбор на училището.

През лятото всяка година имаше Общоармейска спартакиада, в която участието беше задължително. За домакин на хандбала бе определено Военноморското училище във Варна. Голям кеф за вечно лелеещия отпуск боец – освен това слънце, море, мацки... Отборите бяха много и близо две седмици си изкарахме страхотно в морската ни столица. Впрочем щях да забравя – тя пък се казваше Сталин, още не беше развенчан култът към бащицата на народите.

Спяхме във физкултурния салон – на дюшеци на пода, но това не бяха несгоди, а подробности от интериора. Привечер идваше десертът – водачът на отбора майор Първанов разписваше книжките за градски отпуск. Знаехме, че един от нашите е малко зле с мисловния процес и решихме да му спретнем другарски номер. Зевезекът Пенчо отиде при него, след като книжките бяха разписани, и го попита до колко часа му е отпуската. До 24 часа, отвърна Кольо. А на нас са разписани до 25, отговорихме дружно ние. Голям смях падна, когато Кольо отиде да се жалва пред майора, че отпуската му е с 1 час по-малко.

Казвам всичко това, защото ми се случи да служа със същия колега в прочутия Грудовски гарнизон. Той обаче само една година бе в строя. След това служителите на военното контраразузнаване (ВКР) си го харесаха и го направиха свой кадър. Така Кольо стана верен войник на щита и меча на партията в армията - прословутото ВКР.  Не са малко онези, чиито съдби се преобърнаха на 180 градуса именно заради слухтенето и доносите на т. нар. спецове.

Та ето от кои талантливи люде се попълваше военната контраразведка. Няма да се учудя, ако и сега е така, виждайки какво се случва с армията на милата ни татковина.