Александър Лилов пиел вино от обувката на Людмила Живкова

„Дано Ванга ми помогне“, казал Александър Лилов месец преди кончината си на близкия си приятел Светлин Русев. На последната им среща маестрото занесъл на Стратега бронзова пластика на Ванга. Лилов много се зарадвал на подаръка и споделил надеждата си, че пророчицата може да му даде сили.

„Лилов беше любимец на Ванга. Тя го наричаше „Моят Сашо“, разкри Светлин Русев.

За последно двамата се чули по телефона десетина дни преди кончината на партийния лидер. „Видях, че ми е звънял и му се обадих – разказва по-късно Русев. – Попитах го кога ще се видим. „Малко да се даврандисам и тогава“, каза ми Сашо“.
Никой не знае дали Александър Лилов наистина е вярвал, че може да се оправи, или е бил достатъчно интелигентен и е усещал, че краят е близо.

Лилов не се чувствал добре от около година, но през последните месеци състоянието му много се влошило. Той страдаше от рак на костите и рак на белия дроб, обясниха лекари. Изпитвал е ужасни болки. В последните дни от живота си почти непрекъснато е бил упоен.

Последният мохикан на лявата идея е роден в село Граничар, Видинско, на 31 август 1933 г. От малък е изключително ученолюбив. Проявява завидна интелигентност. Така твърдят негови съученици и съселяни. Следва българска филология в СУ. Той и близкият му приятел Петър Младенов, също от Видинско (с. Тошевци), са протежирани по партийна и държавна линия от бившия член на Политбюро на ЦК на БКП Живко Живков. Приятел е с бащите им (бащата на Младенов е убитият политкомисар на отряда „Георги Бенковски“ Тошо Младенов Герговски, на него е преименувано селото Урбабинци).

Главно заради това Лилов прави бърза кариера – след студентството заминава в Москва и в тамошната Академия за социални науки защитава аспирантура из областта на естетиката. После катери стълбицата в комсомола, а оттам – и в ЦК. Според запознати едва 25-годишен прави силно впечатление на Тодор Живков с качествата си.

Макар че го сваля като член на Политбюро на ЦК на БКП на 21 август 1983 г., Тодор Живков пише в директивата си по този повод до богопомазаните от Политбюро: „Не крия, че другарят Лилов е феномен…“ И въпреки това му намира кусури, за да го разкара – „не се занимава с икономика и социална политика“. По това време Александър Лилов вече е вторият човек след Живков, отговарящ за идеологията в йерархията на БКП. 

Истината е, че Тодор Живков се бои от младия лъв. Мнозина заявяват, че на това управленско ниво усилено го е протежирала всъщност „принцесата“ Людмила Живкова. Проблемът с Татовия любимец има и друга проекция. Сближил се е прекалено много с Людмила. Нещо повече, твърди се, че е бил неин любовник. И досега се носят легенди за пирове в провинцията, по време на които Лилов пиел вино от обувката на Живкова.

Коравия си дух Лилов е изградил в родния си край – малкото селце Граничар, Белоградчишко, досами браздата със Сърбия. Там живеят торлаците, много силна кръв. Смятат се за преки потомци на прабългарите, носители на древна традиция и окултни знания. До средата на ХХ в. етнографи са засичали в торлашките села старци с остригани глави и с кичур отзад, „мода“, спазвана от времето на Аспарух. Религиозни са, но трудно допускат поп до вярата си и са много музикални. Днес в родното селце на Стратега живеят едва 10-ина души - възрастни, самотни, работливи, но винаги приветливи и усмихнати.
Людмила Живкова оценява интелекта и коравия характер на Лилов, като го насочва към високите партийни орбити.

От средата от 70-те години той подкрепя първите филизи на независимото българско кино и театър. В соцвремената, когато всяка втора пиеса и филм бяха съветски или за Втората световна война, много видни театрали и кинаджии получиха шанс за творческа изява чрез него, и то без той да се афишира.

Но след кончината на Людмила през 1981 г. Лилов буквално бе задраскан отвсякъде, защото с торлашкия си характер си бе позволил независимо мислене и веднага бе докладван на Тодор Живков. ДС пуска слух в обществото, че е реален конкурент за поста генсек, и Живков моментално го вади от политбюро, от ЦК и дори не го праща посланик, а е запокитен в Института за социални теории.

Лилов не отронва и дума да се ожали или обиди. Мълчи с достойнство и работи върху дисертациите си. След 10 ноември 1989 г. въпреки изгрялата звезда на перестройчика Андрей Луканов партията избира него за ръководител, защото е доказан родолюбец. Той прокарва реформата в БКП към модерна лява партия – БСП, което му спечелва прозвището Стратега. Негова е инициативата за връщането на имената на българските турци. Желю Желев казва за него „Той беше умерен и разумен политик, не беше от войнстващите диваци, които казваха след 10 ноември: „С кръв сме я взели властта, с кръв ще я дадем.“ Така са избягнати кръвопролития тогава.

Лилов отстъпва лидерството в БСП на любимеца си Жан Виденов, който пък автоматично получава и неговите врагове. И бива схрускан от тях през 1996 г.

След 1992 г. Лилов отново потъва в себе си, за да се върне към корените. Поддържа завидна физическа активност – и в напреднала възраст кара ски с младежите, анализира възможните посоки за България в неговото списание „Понеделник“. До сетния си дъх не проронва лоша дума за враговете си в партията, защото винаги е търсел мостове към съгласието.