В самото сърце на Трансилвания, в малко румънско село, изгубено сред мъгливите хълмове и обрасли пътеки, се намира стар кладенец. Местните го наричат просто „Изворът на сенките“, но никой не се осмелява да се доближи до него след залез. Легендите за този кладенец се предават от уста на уста, но дори и най-старите жители отказват да разкажат всичко, сякаш самото произнасяне на думите би събудило нещо страховито.
Според поверието кладенецът е построен през XVII век от монах, който се появил внезапно и напуснал селото също така мистериозно. Казват, че бил ням, но рисувал с часове на пергамент неща, които никой не разбирал – кръгове, детски лица, символи, подобни на езически руни. Кладенецът бил изкопан на място, където някога растял древен дъб, изсъхнал за една нощ.
Веднага след построяването му започнали да се случват странни неща – първо кучетата отказали да доближават кладенеца. После хората започнали да чуват гласове от дълбините му. Те не били човешки – или поне не изцяло. Най-често звучали като детски смях, но с неестествена металическа нотка, която карала космите на тила да настръхват. Понякога се чували шепоти, които не можели да бъдат разбрани, но хората усещали, че думите не са за добро. Една жена твърдяла, че гласовете изрекли името на нероденото ѝ дете.
През годините имало неколцина смелчаци, които се опитали да запишат звуците от кладенеца. Един от тях – студент по фолклористика, поставил диктофон в метална кофа и я спуснал в кладенеца през нощта. На записа се чували отчетливи детски песни. Последвалите няколко секунди били изпълнени с какофония от стотици гласове, които крещели нещо, наподобяващо предупреждение. Студентът полудял седмица по-късно.
Според една от най-древните легенди, разказвана от старица с мътни очи и ръце като корени, кладенецът не водел до вода, а до портал между световете – място, където се крият души, загубени между живота и смъртта. Там нямало време, нито място, нито плът, само сенки и гласове. Децата, които се чували от кладенеца, били не мъртви, а… „задържани“. Те никога не били родени, но съществували. Чакали някой да ги пусне.
И до днес кладенецът стои залостен с тежък железен капак, обрасъл в бръшлян. Но понякога, точно около полунощ, се чува леко почукване, сякаш малки пръсти барабанят отвътре.
Все още няма коментари