Живка Балтаджиева: Живея в Мадрид, но новините от България ме потискат

Живка Балтаджиева е родена през 1947 г. в София, но е израснала в Сливен. Завършила българска филология в СУ “Климент Охридски“. Работила в сп. „Пламък“ и Българското радио. От няколко десетилетия живее в Мадрид, Испания. Съпруга е на журналиста Йосиф Давидов, който дълги години беше кореспондент на БТА в Мадрид.

Авторка е на няколко сборника с поезия, сборници със студии и есета, преводни книги. Има две дъщери – Адриана, актриса и писателка, и Ева, която живее в Ню Йорк и е успешна художничка. Внукът й Даниел завършва училище тази година, пише и проза, и поезия, има рок група и свири на няколко инструмента.
 
- Едно от първите неща, за които нашенецът пита в разговор с другоземец е: „А как е там, как живеете?“

- Не мисля, че съм другоземец. Баща ми, Димитър Балтаджиев, казваше, че преместванията в пространството са нещо без особено значение, само вътрешните движения на човека, пътуванията на неговия дух наистина са важни. Обстоятелствата се стекоха така, че живея вече десетки години в Испания. Около 20 г. преподавах литература в Комплутенския университет, а сега ръководя една от поредиците книги на издателство „Амаргорд”, Мадрид – Източно крило. Но най-важната причина за мен е от съвсем друг характер. Тук имам един прекрасен внук и истината е, че нямам сили да живея далеч от него. Макар че и
 
да живея далеч от моя генетичен пейзаж също не ми е лесно!
 
- Как се справяте с кризата, усеща ли се там?

- И тук кризата разби живота на нормалните хора. Безработицата, тъгата, мизерията, дълбокият потрес от нарастващата с всеки ден пропаст между човека и монополиста налагат своя мрак върху лицата. Но все пак, поне засега, общественото здравеопазване и някои прояви на солидарност с другия не са само на думи.

- Как прекарва деня си един човек на интелектуалния труд като тебе?

- Моят живот не се различава от този на другите хора. Освен по повечето часове с книгите и компютъра. За преводите, поезията, изследователската работа не важи осемчасов работен ден, изисква се 24-часова абсолютна ангажираност.

- Как и кога си почиваш, по какъв начин?

- Не зная дали си почивам. Понякога пътуваме, срещаме се с приятели и близки. Отиваме на концерт, на театър, на кино.

Обичам да се разхождам безцелно с моя вече 17-годишен внук
 
Ходим заедно в Прадо, на изложби и литературни четения, слушаме рок и класическа музика. Измисляме си невероятни пътешествия и говорим за книги. Това е най-прекрасната почивка.

- Стига ли ти пенсията?

- Няма как да ми стигне - работила съм в Испания само малко повече от половинката на регламентираното време, така че и пенсията е половинка. А от България не получавам нищо. Оказа се, че за всичките 7 години, които бях в Испания като съпруга на кореспондента на БТА, не е направена нито една осигурителна вноска. Така че нямам стаж! Нямах право да работя и да уча дори през това време.

- Ти получи наскоро една много престижна международна награда – „Поети от други светове“, какво означава това за теб?

- Наградата на Международния фонд поезия беше радостна изненада за мен. Защото, нека си спомним за Петко-Славейковото „като няма в труд поету награда, чезне песен, фантазия отпада...“ Не мисля за наградите буквално, но трябва да призная, че ми е доста болно от безразличието у нас към това, което с много труд и други жертви успявам да постигна тук, за да влезе поне зрънце от нашата литература в това безбрежие, което е испаноговорещият свят. Нищичко за превода на Ботев в специализираните издания. Дадоха ми награда на Съюза на преводачите, но нищо не написаха за книгата. Естествено, това пренебрежение предизвиква недоверие и ми създава трудности.

- Книгата, върху която работиш?

- В момента имам три ръкописа в процес на публикуване. Договорите са подписани. А аз продължавам да правя промени. Само едно от заглавията ще споделя - “В края на зелената гора. Поеми от Змейови дупки”. Другите си ги запазвам, за да има и по-нататък изненади.

- Удовлетворена ли си от живота си?

- Едно от малкото неща, които ми дават сили да продължавам да пиша и превеждам, е интересът на младите хора към онова, което правя. Усещането, което оставят у мен техните реакции, думи, въпроси, доверие… И у нас, и в Испания.

- Какви са ти отношенията със здравната система там?

- Аз много не ходя по лекари, макар че имам сто болести. Но бързам да ти кажа, че няма място за сравнение между испанската здравна система, която е за всички, и тази убийствена, грабителска българска Здравна каса, която е, без преувеличение, символ на загубата на човещина.

- Като си идваш в България, кое е първото, което те слисва, озадачава... И кое е последното, което отнасяш в очите и сърцето си като емоция?

- Нищо не ме озадачава и слисва, когато си идвам. Макар че живея в Мадрид, никога не живея извън България. Всеки божи ден разговарям с някои приятели в родината, чета български вестници, сайтове, слушам определени радиопредавания. Нашенските болки всеки ден ме болят и жигосват. Това, което става с България, с всички нас, ме потиска жестоко. И още по-жестоко ме потиска това, че не виждам изход.

- Какво ти липсва?

- Това, което непрестанно и

много остро ми липсва в Испания, е звукът на българската реч!

Когато чета някъде стихове, винаги чета едно-две неща на български и често се случва слушателите да помолят за още. Казват, че звукът и ритъмът са омайни.

- На какъв език говориш в съня си? На децата си? На внука си?

- Яворов казва, че нашата родина е езикът. И моят живот, моето съзнание, моите чувства са неразделни от моя майчин език. Обикновено сънувам на български, но понякога и на... китайски, а понятие си нямам от този език. Нямам обяснение. С дъщерите си говоря, естествено, на български. Хиляди български книги населяват дома ми и душите ни. С внука си разговарям и на двата езика, зависи за какво, къде, кога. Говорим си за Боянската църква, за тракийските гробници и Сините камъни, за баба Милка и дядо Митко, които, макар и да не са вече живи, продължават да ни учат на обич.

- Какво провиждаш в бъдещето за България, за Европа, за човечеството?

- Де да можех да провиждам! А може би по-добре да не мога! Но мисля, че така не можем да продължаваме. Че трябва да се учим отново на съчувствие, на отговорност за другия, на непримиримост с лъжата, с пладнешкото разграбване на страната ни, с жестокостта, простащината и безразличието, които ни заличават.


Петя АЛЕКСАНДРОВА