Тодор Коларов е роден в Хасково през 1933 г. Завършил е журналистика в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Работил е като кореспондент на Радио София, заместник главен редактор на в. “Хасковска трибуна”, главен редактор на всекидневника “Нов живот” в Кърджали, директор в областния в. “Шипка”, редактор в литературния алманах “Юг” – Хасково. Пътувал е много по света, но най-дълго е живял в Куба, където неговата съпруга, рускинята Алла, която вече не е между живите, работи като строителен инженер.
Коларов започва да публикува авторски материали още през далечната 1957 г. В националния периодичен и литературен печат се появяват негови разкази, новели и публицистика. Отличаван е с награди на местни и национални литературни конкурси. Негови творби са превеждани на чужди езици. Автор е на сборника с разкази “Салтомортале”, а само преди няколко дни представи пред своите читатели новата си книга „Доброто старо време”.
Доброто старо време, г-н Коларов, защо решихте да се върнете към спомените?
- Каквито и премеждия, каквито неволи, беди и ужаси да е преживял човек през безвъзвратно отишлите си години, като войната например, в паметта му остава предимно доброто, светлият миг, заради който е имало смисъл да си на тоя свят. Исках да разкажа на младите хора за времената, когато Хасково беше с име и със стари възрожденски традиции, със свое място в създаването на блага, прочут с тютюните си… Това са неща, които не трябва да се забравят. Единствената възможност да надзърнем в битието на „онова” Хасково е споменът. Субективен и едностранчив, без съмнение споменът все пак е документ с оспорими и неоспорими белези на автентичност...
Вие имате и друг незабравим спомен – срещата ви с великия Жоржи Амаду. Кога и къде се случи това?
- Да, светът е малък. Тогава бях само на 16 години, а бригадирското движение в България навлизаше в четвъртото си лято – 1949 г. Строежите из страната никнеха колкото и каквито щеш, а беше следвоенното време. Няма да забравя как един цял влак мераклии ни качиха на товарни вагони и композицията потегли към неизвестното. А ние пеехме възторгнато: „Хаинбоаз ще бъде наша гордост, а Росица и Копринка - чудеса…”. Така се включихме в строежа на язовир „Копринка”, където беше истинско вавилонско стълпотворение. Накъдето и да се обърнехме, народът копае, сноват колички, ръмжат, боботят и трещят разшетали се самосвали и какви ли не още машини.
Гърмят взривове, веят се знамена, от високоговорителите ечат песни
После беше Димитровград, където се строяха няколко завода, пътища, електроцентрала…
В такъв момент ли се срещнахте с Жоржи Амаду?
- Да, в ония дни често ни навестяваха височайши гости. Лятото беше горещо, а аз бях бакар и около обяд чаках пред кухнята кашаварите да разлеят манджа по баките. Из лагера не се мяркаше нито един човек, а от високоговорителите струеше празнична, бравурна музика. В Будапеща се вихреше Вторият световен фестивал на младежта и студентите, радиото излъчваше нонстоп програма за купона в унгарската столица. Бригадирите имаха възможност, докато трошат норми в копането, да следят кой как се справя по фестивалните подиуми в надпяването и надиграването. На фиестата там бяха надошли видни гости от цялата планета.
Какво общо има това с Жоржи Амаду?
- В този ден, съвсем неочаквано, на лагерния плац до пилона със знамето влетя джип и от него се изсипаха в жегата двама мъже и една жена с пеленаче в ръцете! Придружаваше ги човек от щаба на бригадата. Тъй като на плаца на бригадата се оказах само аз, той посочи двамата мъже и ми каза: „Това е писателят Жоржи Амаду от Бразилия, ако си го чувал. Дошъл е с преводача си да пише за вас, бригадирите”… Това беше, после се качи на джипа и отпраши да търси началството на отряда по строителните площадки.
А вие бяхте ли чували за Жоржи Амаду?
- Дали бях чувал за Жоржи Амаду? Има си хас! Даже бях сколасал да прочета романа му „Какао и кръв”, защото, за щастие, тогава нямахме телевизия и всички четяхме на поразия. По онова време писателят бе политически емигрант в Париж, прогонен от антидемократичния режим в родината му. Само че в новините от Будапеща го нареждаха сред почетните гости на фестивала. И изведнъж Жоржи Амаду е в нашия лагер в Димитровград и ме гледа с любопитство. В присвитите му от яркото слънце очи проблясваха насмешливи искрици. Питал се е може би какво правя в сериозната компания на студентите агрономи.
Как изглеждаше писателят тогава?
- Писателят бе млад и красавец, доколкото можех да съдя от захласнатите по него погледи на студентките, с които той се срещна по-късно. Оказа се, че жената с пеленачето е съпругата му. И тя беше толкова красива, че дежурните по кухня момичета я гледаха с възхищение, след като я отведоха на прохладно в гостната стая.
Не е ли твърде странно писателят да поведе и жена си с пеленаче на такова дълго и небезопасно пътуване?
- Едва ли от лекомислие Жоржи Амаду би повел из Европа и семейството си. Според мен емигрантската им участ вероятно не им е позволявала да избират. Той бе дошъл в Димитровград като пратеник на авторитетни парижки вестници, на „Фигаро” и „Монд”, ако не се лъжа.
Към студентския ни отряд имаше бригадирска чета на свещенослужители
организирана от Светия синод. По този повод на Запад се бяха тиражирали различни слухове и писателят най-вероятно беше решил на място да се запознае как всъщност стоят нещата. Затова му се наложило от Будапеща да отскочи и до България.
И къде настанихте тогава тези скъпи гости? Петзвездни хотели тогава са липсвали?
- Настаних ги на открито в столовата и подхванахме „светски” разговор. Престраших се да упомена на видния гост, че ако бе дошъл седмица по-рано, когато навършва 37 години, роден е на 12 август 1912 г., щяхме да отпразнуваме тук и рождения му ден. Жоржи Амаду остана приятно удивен, че знаех дори рождената му дата. Така подхванахме и разговора за това докъде у нас познаваме бразилската литература. Ами, общо взето, не я познавахме. Години по-късно по киноекраните ни бе прожектиран бразилският филм „Кангасейро” по романа на Линс ду Регу. Накрая отърчах до лагерната „библиотека” - три етажерки с книги, които се подменяха на всеки десет дни, за „Какао и кръв” и я отнесох на госта за личния му автограф. Той написа на френски върху титулната страница: „На дръзновената българска младеж - с възхита!”. Моя милост пък върна книгата на мястото й в етажерката с користната умисъл да я подменя с екземпляр, който гласях да купя в града. Случаят обаче този път не бе на моя страна, не намерих романа в димитровградските книжарници и книгата с автографа я прибраха в библиотеката на бригадата.
А с какво гостихте писателя?
- Обедът си заслужи похвалните думи на гостите, макар да беше от казана, в който се готвеше общото меню за светите отци.
Появиха ли се публикации някъде за това посещение на Жоржи Амаду в Димитровград?
- Той носеше със себе си фотоапарат, следвоенно производство. За такава техника българските журналисти по него време можеха само да мечтаят. Писателят визуално увековечи богоугодния казан и достолепието на кулинара вълшебник край кухненската светая светих, засне за спомен трапезата с гостите и домакините. Следобедът му изцяло бе посветен на свещеническата чета. На строителната площадка той придирчиво проследи как и с какви средства на бригадирите им се налагаше да работят, беседва с мнозина, изписа цял бележник с впечатления. Тогава магнетофоните все още не се бяха появили. След работния ден
отците имаха „на четири очи” дълъг, обстоен и откровен разговор с писателя –
без командири и началстващи, без странични наблюдатели, към които, за мое неудоволствие, спадах и аз. Остана ми само да се терзая в положението си на непосветен. На раздяла писателят се снима с четата.
Парижките вестници с кореспонденцията на Жоржи Амаду от Димитровград пристигнаха след около седмица. Отците колективно я прочетоха, за да се убедят как писателят не си бе позволил да преиначи видяното и чутото, ни да премълчи и думица от споделените техни откровения и болки. Касаеше се за професионална етика, за правдивост, каквато литературната критика открива и в многобройните му романи за живота на обикновените хора в родния му щат Баия. За мен това бе един неповторим урок на преклонение пред истината, който ми помага и до днес.
Тодорка НИКОЛОВА, Хасково
Все още няма коментари