Цена Бояджиева е внучка на прочутия художник Златю Бояджиев. Родена е в Пловдив. Нейният гениален дядо пък е роден на 22 октомври 1903 г. в Брезово и почина през 1976 г.
Бояджиева е галерист на Концертен комплекс „България” на Софийската филхармония повече от 10 г. Тя е кръстена на баба си Цена, съпругата на Златю, и е дъщеря на художника Георги Бояджиев-Бояджана, който издъхна преди 2 г.
- Пак се появиха писания за новооткрити картини на дядо ви, какво знаете за тях?
- Това отново го разбрах от медиите. За дядо ми се знае, че обичаше да подарява картини. Няма две мнения. А за тези, които са в Стрелча, чакаме и аз, и брат ми все още да ни се обадят от музея. Дали, ако ставаше въпрос за картините на техния дядо, биха постъпили така. Съмнявам се. Емблематични картини от неговото творчество обаче е установено през годините, че липсват. Но това е положението. Трябва ли да се примирим!
- Картини на Златю Бояджиев в трезора на КТБ имаше ли, колко са, на кого са притежание, успяхте ли да научите?
- Има, но това също научих от вестниците. Само че не знам колко са, какви са, чие притежание са, и смятам, че при това неведение нямам право сега да коментирам. Пак чакам. Не мога да обвинявам хората просто така, може пък тези въпросни картини да са подарък, да са купени и т.н.
- А вие колко картини притежавате или е тайна?
- Не бих искала да казвам, но ще споделя, че дядо ми заслужаваше да има галерия, но втората жена на баща ми попречи на това, пречи и досега да има такова място. Знае се, че ателието на дядо ми беше малко и там не можеше да се трупат неговите произведения.
- Какъв остава в спомените ви вашият дядо?
- Много емоционален, много жизнен, много работлив… Той не беше просто работлив, а притежаваше космическа енергия, която така и не знам откъде вземаше. Обичаше творбите му да бъдат гледани от хората. Обичаше странните личности и правеше всичко възможно да му позират. Такива са двата портрета на странника Абдул Рахим; на приятеля му Мильо, един от основните персонажи в творбите му, и още, и още.
- Много голяма външна прилика имате с дядо си, очите ви са същите като неговите, които виждаме от запазените снимки. Казват, че притежавате и много от неговите качества... Знам, че много хора ви харесват, ей така, от пръв поглед...
- Слава богу. В живота може би е винаги така някак... не зная. След развода на майка ми и баща ми аз заживях при дядо и баба в Брезово. Бях много щастлива там. Знаете, че той ми разрешаваше да мия четките, с които рисува. А след инсулта, който получи тогава, се възхищавах много на баба ми Цена, на която нося името, защото тя с часове седеше на едно малко столче до леглото му. Грижеше се всеотдайно, ежеминутно за него, проявяваше невероятно търпение. А той не можеше да говори, не можеше да работи и му беше отнето това, с което дефакто живееше. Беше тежко време.
- Дядо ви обаче много е обичал жените, ценял е красотата им, нали?
- Като видеше хубава жена или момиче по главната улица на Брезово, той ги прегръщаше и целуваше. А и като си хареса някого, било даже и мъж, без значение българин, циганин, той го канеше у дома, слагахме масата, трябваше да се храни с нас. И тъй като след инсулта не можеше да говори, наричаше баба ми Цена - “Пена”, не можеше да произнесе Ц, а ако примерно се възторгнеше от нещо, казваше: “Мамо, убаво”, не можеше да произнесе буквата “х” и още, и още. Много ходеше по селата и снимаше, рисувал ме е безброй пъти, да. И мен, и всичките у дома тогава. А ние бяхме благодатни модели.
- Вярно ли е, че Боян Радев и Гриша Ганчев имат най-много картини на дядо ви?
- Вероятно. Аз бях в офиса на Гриша Ганчев преди години, видях ги. Те са като гоблени, едни огромни, огромни платна, страхотни. Видях ги, възхитих им се, но толкова. Не знам как са се сдобили с тях. Не искам да казвам и как хора от висшите кръгове в миналото са се сдобивали с картини на дядо ми. Много неща потънаха. Както се знае, пловдивчанинът Димитър Пампулов написа книга за дядо ми и аз съм му благодарна.
- Бившите тенисисти близнаците Божидар и Матей Пампулови също притежават много картини на дядо ви. Имате ли представа те пък откъде ги имат? Навремето се говореше, че почти без пари са ги взели, така ли е?
- Нека мине време и ще разкрия, надявам се да успея, истината за картините на моя дядо. Обяснението е може би и в това, че той беше болен, много болен.
- Коя е най-любимата ви картина, нарисувана от Златю?
- “Свинарката”. Беше ми над леглото в Брезово. Тя има много интересна история. Разказвала съм я. Позирала е на дядо ми сестрата на един пловдивски журналист, който вече не е сред нас. Свинарката е младо момиче, но дядо ми я рисува като сляпа. Защо ли, не знам. И тя на следващата година ослепява. Тази картина беше в Националната художествена галерия, а сега може би е в “Квадрат 500”.
- Вашата внучка Беатрис също рисува, какви са амбициите на фамилията?
- Нищо няма да й налагаме. Но и аз, както и дъщеря ми Елена и баща й искаме тя да живее в един по-цветен свят. Все пак тя расте между картини. Смятам, че детето трябва да бъде попитано – ако му се рисува, да рисува, ако иска да слуша симфонична музика, да слуша. Беатрис е още малка, на 6 и половина години е, и трябва да бъде насочвана, но толкова. Приятно ми е, че не ме нарича “баба”, а се обръща към мен с “Цена”. Баба и пенсионер в България звучат много обидно. И аз казвах на баща ми просто Георги. Георги Бояджиев – Бояджана - художник беше, светла му памет. Много го обичах.
- А нито вие, нито дъщеря ви Елена рисувате. Какво ви спираше и преди, пък и сега?
- Няма да влизам в подробности. Аз кандидатствах в Художествената академия, но ме скъсаха на приемния изпит. И поех по друг път, ама не съвсем, нали. Обичам работата си. Мисля си обаче, че аз не продължих да рисувам, защото може би просто... не мога! Човек трябва да знае за какво го бива. А дъщеря ми Елена завърши театрална и кинорежисура, занимаваше се дълго време с телевизия, сега направи една малка книжка, надявам се, че ще продължи да пише, има избор...
- Какво ще предложи галерията в зала “България” в близко време?
- Има какво. Вече направихме изложба по повод 90-годишния юбилей на русенската група художници. А пък Людмил Луканов, който е председател на “Ротари клуб” – София, ще организира експозиция по повод 100-годишния юбилей на художника Димитър Механджийски, ще представяме и много млади и неизвестни автори... Планове и идеи дал Господ.
- Много сте отдадена на работата си. Всъщност как станахте галеристка?
- Работех в представителството на Пловдивския панаир в София.
И така стана... Галерията дойде на бял свят преди около 12 г. по идея на директора на Софийската филхармония Явор Димитров. И тук вече са гостували художници от цяла България, имаме с какво да се похвалим.
Елена АНДОНОВА
Все още няма коментари