Проф. Надежда Сейкова: Блъсна ме кола, дъщеря ми почина, изпаднах в депресия

Родена е на 28 февруари 1931 г. в Луковит в семейство на учители. Завършва ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов“ в класа на Боян Дановски, а след това работи като асистент в Народния театър. В периода 1981-1987 г. е ректор на ВИТИЗ, а сега преподава в театрален колеж “Любен Гройс”. Нейни възпитаници са Христо Мутафчиев, Владимир Карамазов, Александър Воронов, Ирини Жамбонас, Красимир Ранков, Захари Бахаров, Мария Каварджикова, Веселин Мезеклиев, Руслан Мъйнов и др. 

Посетих дома й във връзка с предстоящия й 85-годишен юбилей. Сейкова има много богата творческа биография и интересен живот, осмислен с духовни търсения и много пътувания. Била е в над 40 страни в Европа, Азия, Африка, Австралия, Северна Америка и Куба, с участия във фестивали, конференции, курсове и екскурзии. С “Икар” за изключителен принос към българския театър с преподавателската си дейност ще бъде удостоена проф. Надежда Сейкова на 27 март, Международният ден на театъра.

- Всички казват, че животът ви е много интересен, но ето че и неприятностите не ви отминават. Преживели сте през миналия август много неприятен инцидент, блъснал ви е автомобил пред дома ви, починала е и дъщеря ви. Как сте сега?

- Значително по-добре. Съвземам се. На 19 август миналата година ме блъсна кола, точно пред входа, бях два месеца в болница, но се възстановявам постепенно, идват да ме гледат верни приятелки на дъщеря ми, която почина също през миналата година. Вече се справям и сама, опитвам се да ходя без патерица у дома. Важното е, че има топла човешка грижа за мене, за което съм много благодарна. Преживях доста тежки неща, моя близка приятелка също почина преди месеци, просто смъртта “косеше” около мене. Бях се депресирала, но вече се оправям. Тук идват редовно и мои студенти. Знаете, че още преподавам в театралния колеж “Любен Гройс”. Превозват ме от врата до врата, поемат ме, помагат ми да сядам, после ме връщат. Трогателно е много. Не знам как ще ви прозвучи, но най-добре през тази зима ми подейства снегът. Каква магия! Белият сняг сякаш изгони чернилката в душата ми, върна ме към мъдростта на природата, към това, което е вечно, внесе светлина в душата ми.

- Колко студенти имате сега?

- Точно 22-ма. Те бяха повече, бройката се мени, идват още. Подготвяме изпити и съм доста ангажирана. И това за мене е много добре, тъй като ме прави по-активна, пък и ме разнообразява. Не съм свикнала да стоя без работа. 

- Но и вашите бивши студенти изобщо не ви забравят. Ето Христо Мутафчиев вече обяви, че ще бъдете носител на първия “Икар” за педагогическа дейност...

- За пръв път дават “Икар” за педагогическа дейност. Всъщност всички награди, които има у нас, вече съм ги взела. Това ме крепи. Аз съм предала на толкова много мои ученици нещо не само като професия, а и като изграждане на творческа личност. А това е най-ценното за мене. Възпитанието на личността в театъра е непосредствено свързано с обучението. Самото наше изкуство се води от човешкия характер и съдба. И неслучайно отвсякъде ми се обаждат днес. Ето и Мария Каварджикова, която като Христо Мутафчиев продължава да ме нарича “маминка”, както беше преди във ВИТИЗ, също ме поздрави преди дни, също се интересува от състоянието ми. През деня ми е лесно, защото телефонът звъни непрекъснато почти, но нощите ми са трудни. Не мога да спя, но пак ви казвам, добре е, че малката ми дъщеря имаше много верни приятелки, които не ме оставят и след като тя си отиде. Така че не мога да се оплача нито от моите бивши студенти, които общо вече са над 350, само тези, на които съм преподавала във ВИТИЗ са 280, пък и от настоящите. 

- Родена сте в Луковит, там имате ли роднини?

- Не, никой не остана. 

- Винаги съм искала да ви питам кои от студентите ви бяха любимци, някак нормално е човек да се поддава на симпатии било заради таланта на едни, било заради характера и физическите качества на други?

- Да сте чули нещо такова? Всички, ама наистина всички са ми били като родни деца. И те неслучайно са ме приемали като втора своя майка. Защото ако честно трябва да си призная, може би съм прекарвала повече време с тях, отколкото със собствените си две дъщери. Те ме ревнуваха, тъй като всеки ден най-малко по 5-6 часа съм била в театъра, прибирала съм се у дома късно, по вечерно време. Като си правя днес равносметка, вероятно дъщерите ми са били ощетени от моята активна дейност, бях много отдадена на работата си. 

- Сега копнеете ли да ходите на театър, колкото ви се иска?

- Далеч, далеч по-рядко ходя, по обясними причини, но ще тръгна. Много повече ми пречи, че не мога да чета. Не виждам, опитвам с лупа, с очила, но ме сърбят очите, уморяват се бързо. Идват обаче да ми четат. И то много различни неща, виждате колко книги са натрупани тук, това малко ме обърква, но все ми се иска да е нещо по-весело. 

- Понеже сте от учителско семейство, вероятно се вълнувате от тези поредни дискусии, които има за съдържанието на новите учебници и програми. Как гледате на това, че е възможно да бъдат изхвърлени произведения на наши класици?

- Какво да ви кажа, просто намразих думата реформа. Реформи, реформи, реформи, а нищо положително. Огледаме ли се, виждаме, че не са в най-добрата посока. Може да има добър замисъл, но всичко ми изглежда повърхностно. Нови неща трябва да има, но за съжаление, примерно, аз това, което виждам в колежа сега, е, че младите хора имат все по-малко знания. Информация има, но задълбоченото знание отсъства. Особено по литература и история. Разбира се, всичко, което става днес в България, е тежко, мъчително, но нали пък 500 години сме устояли, запазили сме тази наша нация с фолклор, с църквата, с душата си. И странното е, че всички го осъзнаваме, а нищо не правим. Отиваме си сякаш доброволно. И само си приказваме. 

- Нека малко поразведрим разговора. Кой е най-щастливият ви период?

- Естествено, детството ми. Майка ми беше начална учителка и помня особено берковския й период, една бедна стая, подът беше от пръст, от земя, а баба ми запушваше прозорците със слама. Учениците на майка ми бяха сополиви, дори въшкави, но въпреки това имам спомен за много щастливи дни. Студентството ми също беше чудесно. Колегите ми бяха много талантливи. Рангел Вълчанов, Катя Зехирева, Луна Давидова, Георги Калоянчев, не мога да ги изброя всичките. Живеехме задружно. А и пътуванията ми наистина бяха много из Европа, Япония, стигнах чак до Австралия. Това познание за света ми даваше широк поглед и свобода. Не бях затворена в черупката си, а знаете, че често забравяме, че сме временно тук, че не сме вечни, че сме само една прашинка. И колкото повече видим, познаем, осмислим, толкова повече можем да дадем на другите, на обществото. Затова накрая ще кажа, че ми се иска да бъдем по-мъдри, децата ни да са по-добри, по-отворени за другите около нас. Да искат и другите да бъдат разбрани, оценени, да не мислят само за себе си, така по-спокойно и по-хубаво ще живеем всички, макар и като “прашинки”.

Елена АНДОНОВА