Преди 60 лета ДС попари духовете

Иван Прокопиев с артистичния псевдоним Кондов е от онова поколение музиканти, което има неблаговидната съдба на Сашо Сладура. В младежките си години той и приятелите му се увличат от музиката и в читалището правят първите си репетиции на създадения от тях преди 60 лета самодеен оркестър „Маломбра”.

И нали са млади, все нещо ги тегли към непознатото, към динамичното и така си създават бели.

- Господин Прокопиев, вие сте музикант с незавиден опит и от тази позиция правите ли анализ на преживяното с музиката?

- Често спомените ми ме връщат в родното ми село Расово. През 40-те години на миналия век то беше проспериращо в Ломския край - многолюдно, с трудолюбиви и задружни хора. В съзнанието ми все още са трите паралелки с първокласници. Всички тези деца, пък и ония от по-горните класове едва се побираха в старата сграда на училището и прогимназията, която вече не съществува. Сега има ново, просторно учебно заведение, но... деца няма. Така, улисани в ежедневието, минаваха годините. Ние пораснахме под грижите на родителите си и всеки тръгна по своя път в живота. Кой повече, кой по-малко продължихме образованието си. А и животът се промени. Пораснали и помъдрели се завръщахме по родните си места. Родителите ни, членове на ТКЗС, работеха по бригадите. С каквото можехме, помагахме и ние. Дойде 1951 г., когато нашият набор 1933-ти трябваше да постъпим в казармата. До 1954-55 г. загубихме връзка с приятелите от детството. Неусетно мина времето на военната служба и пак се върнахме на село. Незабравими ще останат спомените, когато, вече възмъжали, улегнали, отново се срещнахме пред прага на живота. Като млади хора все нещо ни теглеше към читалището, библиотеката и самодейността. Докато един ден група ентусиасти
 
решихме да създадем естраден оркестър към читалището
 
Някои от нас вече свиреха, други правеха първите си крачки в изкуството.

- Оттук ли започна вашето сродяване с него?

- Първата сбирка ни вдъхна доверие - беше вечер на есента на 1955 г. От нея нататък осем души редовно правехме репетициите си до късно през нощта. За кратко време разбрахме, че има надежда и това, за което мечтаехме, ще се случи. Част от управляващите в селото и читалището поеха инициативата да ни помагат в закупуването на инструменти. За това със средства откликнаха от читалището и ТКЗС. Щедро рамо ни дадоха Русин Първанов и Борис Макавеев - председател и секретар на читалището, и многоуважаваният Виктор Младенов, който бе герой на социалистическия труд. Те се отнесоха с разбиране и безрезервно ни подкрепяха. Ние пък не жалехме сили и за късо време оправдахме доверието им. Помня - имаше период, в който така се бяхме отдали на музиката, че загърбвахме личните потребности. Когато младежите в Расово вечер се събираха на разходка, ние репетирахме.

Как премина първата изява пред публиката?

- Първите изяви, естествено, бяха на село. Устройвахме и свирехме на младежки забави. Откривахме общоселски събрания и чествания на 1 май, 24 май и други. За кратко време оркестърът ни заработи професионално. Нарекохме го бенд „Маломбра”. Интересувахме се от съвременната естрадна музика, народни песни, стари шлагери и други. Нещата потръгнаха много добре. Репертоарът ни беше предимно от български композитори, мелодии на Гершуин и Глен Милър. Голямо удоволствие ни доставяше изпълнението на “Обичам Париж”, “Настроение”, “Разходка с велосипеди” и други. Неведнъж посещавахме и концертите на бигбенда към Народното читалище “Постоянство” в Лом. Интерес към нас проявиха и от съседните села Медковец, Комощица, Дългоделци, Аспарухово... Хората от Расово заживяха с нас и ни поощряваха. В отплата на това ние им свирехме безплатно. Бяхме доволни, че ни има като формация. Но...

Какво но...?

- Но... Голямо беше учудването ни, когато разбрахме, че тогавашните партийни ръководители започнаха да негодуват от избора на репертоара. Според тях свирили сме “западна музика”, суинг, изкълчени работи и така сме настройвали младежта непрогресивно. Това беше неочаквано за нас. Наложи се да обясняваме какво означава името “Маломбра”. Трябваше да се спасяваме, като казахме, че това е име на кубинска певица. Единственият човек, който ни поддържаше, беше Виктор Младенов. В негово лице видяхме човека, имащ друг поглед върху нещата. Дълго време той отбиваше атаките срещу нас с думите “не закачайте момчетата!”. Явно това не беше достатъчно да убеди съпартийците си. У нас настъпи отчаяние. Слана попари успеха, който бяхме постигнали. По същото време в София известни музиканти като Сашо Сладура, Людмил Георгиев и други бяха подложени на репресии, а Сашо заплати с живота си. Замислихме се и трябваше да се спасяваме кой както може, защото
 
Държавна сигурност беше по дирите ни
 
През есента на 1958 г. формацията се разпадна. Аз като неин ръководител тръгнах към София да следвам в Художествената академия. Но... уви, мой доброжелател ме повика в общината и ми даде да прочета характеристиката, която са написали за мене, като “син на врагове на народа”. Отчаях се. Това ли беше признанието, което заслужихме, и по-специално аз, за годините, отдадени да я има тази придобивка за Расово. Но... се примирихме с нещата. Установих се в Михайловград. Включих се в състава на известните музиканти Тото Якимов и Тодор Нешев. В Ловния дом се устройваха младежки забави. Бях и корепетитор в Младежкия дом. Време беше да се даде простор на младите хора, защото годините се навиваха и аз трябваше да се посветя на семейството си - такъв е животът.

Юлий ЙОРДАНОВ