Писателят Иван Маринов на 85: Обичта към рода и родината започва още с раждането

Иван Маринов е председател на Хасковското дружество на независимите български писатели. Роден през 1930 г. в димитровградското село Добрич, детството му преминава в село Горски извор. Завършил е руска филология в Софийския университет през 1953 г. Бил е преподавател в Учителския институт в Хасково и инспектор по образованието в Окръжния съвет. Пише и публикува проза, поезия и преводи от руски език още от далечната 1950 г. Превел е пет пиеси от руски автори, играни на хасковска сцена с руски режисьори. 

Участвал е със свои доклади на международни конгреси в Прага, Варшава, Берлин, Москва и София. Написал е и документалния роман за рано починалия поет Иван Николов - “Ида жив”, както и “С люляк в душата”, в която единствен засега прави задълбочен анализ на преводната поезия на поета. 

Носител е на високите държавни отличия “Кирил и Методий” - III и II степен, юбилейни медали и др. Член е на УС на Съюза на независимите български писатели.

- С какво да започнем нашия разговор? Кое е най-важното в живота на един 85-годишен творец?

- Отдавна си давам сметка, че най-важното нещо в живота на човека си остава обичта към рода и родината. Искреният, честният отговор не може да съдържа в себе си нито една обща дума или израз. Тази обич идва, събира се и обсебва паметта ни още от деня на раждането. Всичко онова, което е изречено по инерция, е просто един отблъскващ шаблон, нещо лъжливо, натъкмено. А обичта, за която говоря, тръгва от първия поглед към синевата, от първата майчина песен над люлката, от ранните песни на петлите и лая на кучетата и от стипчивия мирис на цъфналите акации.

- Вече ми е ясно, че детството ви е започнало в селски двор и къща?

- Да, детството ми започна в димитровградското село Добрич, а на училище тръгнах в близкото Горски извор. И досега спомените ми се реят между тези две села. Първият е по разкази на майка ми за волската кола и аз между черджетата, дрехите и домашните съдове, изминавайки петте километра между двете села. Вторият ми спомен е все така ярък - синевата над Горски извор и красивата природа.

- Имате издадени 12 книги, в които са намерили място епизоди от вашата селска сага. Всичко ли помните от отдавна отишлите си години?

- Не само че помня всичко. С времето някои от спомените ми дори стават по-ярки, сякаш оживяват. В моята първа книга “Лирика”, в първото си стихотворение пиша:
- Много голям. И по бащина, и по майчина линия имах много вуйчовци, лели, братовчеди, каки и батковци. С тези, които са живи и до днес, се срещаме и обезателно връщаме спомените за големия събор в Добрич, който ставаше на Света Богородица - 28 август. Всичко видяно през онези години и преживяното от мен съм го описал в книгата си “С детелинка в сърцето”, която излезе през 1993 г. Втората ми книга е благослов за мама, в която търся отговор на въпросите как тази крехка жена е съумяла да извърви своята Голгота с три малчугана в прегръдката и с толкова много пролети сълзи. Разбира се, не отминавам и ролята на удивително работоспособния ми баща.

- Село Горски извор, известно още като Селото на поетите, ви е влязло яко под кожата. Писали сте много и за съседите, за детските лудории, за брат ми - поета Иван Николов, и за останалите поети. Как се помнят толкова много факти и събития?

- Логично и естествено е да донеса в паметта си до днешни дни картини като полета на щъркелите над селото, как самият аз тичам през смълчаното поле с боси крака и за изворната вода в една красива, шарена стомна. Повечето от тези пейзажи са свързани с детството и юношеството ми. Една от книгите ми е поела цялата тази пъстра мозайка от бита, традициите и уроците на мъдрите старци от селото. Това, което предавам на внуците и правнуците си. От тези уроци има какво да се научи.

- Имали сте възможност да останете в столицата след завършване на университета, защото сте били пълен отличник? Спомените ли ви върнаха в родния край като учител в Хасково?

- Да, имах възможност да остана в столицата, но моят избор беше друг. Както съм написал в есетата си “Пет закона на смъртта”, аз “ ...тръгнах натам, където свети южната луна” и където наистина ме викаха спомените. Днес си давам сметка, че не съм сбъркал. Защото човек, който обича професията си, не търси различни гнезда. Останах в Хасково като учител, инспектор в образованието, творец с богата обществена дейност. Днес имам хиляди мои възпитаници по целия свят, а красотата на човешката близост е еднаква по света.

- Имате две книги, които са своеобразни литературни изследвания на живота и творчеството на поетите Иван Николов и Никола Пилев, които за съжаление не са между живите. Защо посветихте години работа и стотици страници именно на тях двамата?

- Творчеството, което остана след тяхната смърт като литературно наследство, е богато и много ценно. Иван Николов познавам от дете, по-късно бяхме приятели, останахме си близки и когато той се изкачи на един от високите литературни върхове. Ценя го като един от изтъкнатите български автори и смятам, че е време да заеме своето място и в учебниците по българска литература. С Никола Пилев сме от една махала, играли сме заедно, бягали сме по къра, защото домовете ни бяха на края на селото. Той беше добър поет и добър преводач на есперанто през 90-те години на миналия век. Твърдя го, защото имах удоволствието да бъда редактор на 9-те му поетични книги. Неговата поезия е толкова увлекателна, в стиховете прозира красивата, като синева, душевност на автора и затова кръстих книгата си, която му посветих, “Обичах синевата”.

- Ще ви питам не за последната ви книга, а за поредната? Сигурна съм, че Господ ще ви даде възможност да продължите да пишете.

- Последната, тоест поредната, ми 13-а книга е посветена на двама свещеници от село Добрич - Стоян Дойчев и Иван Стоянов Попов. Те са двама патриоти от възрожденски тип. Истински българи, неуморими и всеотдайни свещенослужители. Аз съм внук на единия от тях по майчина линия. И се гордея с това... Искам тази книга да остане за внуците и правнуците ми, които никак не са малко, а и се надявам да стават все повече.