Как сакатото рускинче Таня стана легендарната Джесика Лонг 

Наскоро видях Джесика на почетната стълбичка в Глазгоу и не можах да я позная. Прелетелите набързо години бяха превърнали слабичкото момиче в млада жена. Но някои неща не се променят - ослепителната усмивка, добрите сини очи... и, разбира се, първото място. Три неща, по които винаги ще можете да я познаете. 

Когато писах за нея, кариерата й едва започваше. Днес тя е една от най-големите легенди в американския спорт. В света на плуването на нея вече се гледа като на явление, а биомеханиката на движенията й в басейна е повод за цели дисертации.
Едва 23-годишна, Джесика Лонг има зад гърба си 17 олимпийски медала, десетки световни титли и безброй световни рекорди в почти всяка плувна дисциплина. Първите си три златни медала Джеси успя да грабне едва 12-годишна на Олимпиадата в Атина! Специалистите твърдят, че аеробният й капацитет, чудовищната сила на ръцете и начинът, по който мускулите й метаболизират млечна киселина, са извън познатите на човечеството норми.

Казват, че е щяла да промени лицето на плувния спорт завинаги, ако... имаше крака. 

Джесика е родена без кости в стъпалата и подбедриците, наложило се краката й да бъдат ампутирани година и половина след нейното раждане
 Но името й отдавна е надхвърлило кръговете на параолимпийското движение и се е превърнало в част от американската популярна култура. Джесика Лонг е източник на вдъхновение и сила за милиони хора по целия свят. Щатският олимпийски комитет гледа на нея като на национално съкровище. Многозначителен е фактът, че подготовката й за Рио се провежда в пансион в Олимпийския център в Колорадо Спрингс, а личен треньор й е легендарният наставник на Майкъл Фелпс - Боб Боуман.
Трябва някой ден да видите Джеси в басейна! В разгара на състезанието. Да получите усещането, че гледате не толкова човешко тяло, колкото мощно, неудържимо течение - вода във водата. Да усетите странната безтегловност в силата й. Да не повярвате и вие като мен, че това момиче плува без крака. Да осъзнаете, че ставате свидетели на нещо, което няма да забравите. “Водата е естествената ми среда - твърди Джесика, - няма нищо по-прекрасно от това да я усещам върху кожата си, в косата си. Да се плъзгам в нея надолу и нагоре. 

Водата е моят дом! Като съвсем малка си представях, че съм русалка, и знаете ли - това продължава и до днес”. 

Има много необясними неща, когато стане дума за постиженията на великата Джесика Лонг, но може би най-големият въпрос, който терзае самата нея цял живот, няма нищо общо с плуването. Големият й въпрос има далеч повече общо с името й.
 Преди 23 години в град Братск, в самото ледено сърце на Сибир, се е родило крехко, 
но очарователно момиченце без кости в подбедриците и стъпалата 

Нарекли го Татяна. Татяна Кирилова.

Няколко дни по-късно разплаканата му майка го оставила в сиропиталище №1 за деца с увреждания в Иркутск.

До ден днешен в сиропиталището работят жени, които помнят Татяна. “Как ще я забравим - казва една от тях, - Таничка беше като слънчев лъч. Винаги щастлива! Винаги усмихната! И въпреки че нямаше кости в крачетата, не спираше да се движи... и да ни прегръща. Всички бяхме влюбени в нея”.
Един ден

в сиропиталището влязъл симпатичен американец на име Стив. Бил видял снимка на бебето и нещо в погледа го стиснало за сърцето.

Независимо от това, че със съпругата си Елизабет имали скромни доходи и две собствени деца, бе дошъл чак тук, в Сибир, за да дари със семейство чаровната Татяна. Казали му, че може да й даде ново име и той на място я нарекъл Джесика. Джесика Лонг.
Интересно е 
решението на американските й 
родители да не крият от нея, че е осиновена
 - легендарната параолимпийка винаги е знаела това, още от най-ранна възраст. Те самите не са имали почти никаква информация за майка й, освен че е била много млада в деня, в който е оставила новороденото си бебе в сиропиталището в Иркутск.
“Като малка често ставах от леглото посред нощ - спомня си Джеси - и отивах пред огледалото, докато всички останали спяха. Стоях там понякога с часове и се взирах в отражението си. Имах чувството, че не познавам момичето, което ме гледа от него; че някаква важна част от мен липсва. Често се питах как ли изглежда майка ми? Дали приличам на нея? Коя съм аз? Откъде точно съм дошла?”. Когато я питат, Джеси твърди, че никога не е винила майка си. “Дори един упрек към нея не тая в сърцето си. Според мен тя дори е проявила голяма сила, за да се откаже от детето си. Просто това сигурно е бил единственият възможен избор в нейната ситуация. Колко ли й е било тежко...” Джеси винаги е обичала до безумие осиновилите я родители, но някакъв трудно обясним, дълбоко притаен копнеж винаги я е карал да се взира към миналото, към самото начало, към влeденената сибирска тундра, към разтрепераното, неомъжено момиче със синеоко бебе в ръцете, застанало на прага на сиропиталището.
И ето че миналата зима Джесика тръгна на път. Отиваше в епицентъра на голямото, безбрежно бяло нищо. Там някъде, дълбоко във вътрешността на Сибир, има селце, наречено Тем. Толкова малко, че дори вездесъщият Гугъл се поколеба да ми го покаже. Но Джеси знаеше, че трябва да го намери и да стигне до него. И то не само заради себе си. 
След всички тези 
години майка й 
Наталия я бе открила... 
И й бе поискала прошка в писмо, толкова лично и трогателно, че реших да ви го спестя.
Оказа се, че действително е имала причина за опустошителното си решение... Истинска, безкомпромисна, неумолима причина. Оказа се, че нито за миг не е спирала да бъде разкъсвана от угризения през годините... и да мечтае някой ден да застане лице в лице с момичето, от което се бе отказала. Да се отрази отблизо в очите му и нaй-после да открие в тях собственото си непоискано, но прието покаяние.
Но това не бе всичко. Оказа се, че Джесика Лонг е била дете на една ученическа любов. И за разлика от повечето подобни връзки, тази любов не бе угаснала с времето. Родителите й бяха успели да се оженят година-две след нейното раждане. 
Джеси имаше не само майка, но и страдащ и обичащ я баща. 
Имаше две сестри и брат 
Не половин, а истински, стопроцентови сестри и брат! Толкова много от кръвта й течеше във вените на хора, които никога не беше виждала. Толкова много от нея живееше в Сибир. Нещо голямо и важно очакваше Джесика Лонг там, в далечното селце. И тя го знаеше. Така че Джеси бе на път. С двете си протези. С неразумно тъничкото си яке. И с надеждата, че когато се върне у дома в Балтимор, ще доведе някого със себе си от студения Сибир. Някой от особено значение. Чакаха я 12 000 километра. Дни и нощи път. 
Първо 18 часа до Москва. После петчасов полет до Иркутск. После още 16 часа еднопейзажен път с влак до Братск. Накрая - няколко последни часа 
снегоринещо клатушкане с кола до купчинката къщички, 
наречена село Тем
 Много път, наистина, но какво са хилядите километри в сравнение с другия, големия път - този, по който младата Джесика стъпва без крака вече повече от двадесет години. 
Джеси реши да спре в Иркутск, за да посети сиропиталище №1 - мястото, където бе прекарала първата година от живота си и където все още я помнят с името Таничка и я наричат “слънчев лъч”. Сигурно има много материали и разкази за немотията и тежките условия в руските сиропиталища. Това не е такава статия. Напротив - жените, грижещи се за изоставените деца, бяха направили всичко по силите си, за да превърнат приюта в техен дом. Там, където има обич, няма оскъдни средства. Децата бяха усмихнати и спокойни... и не можеха да се отлепят от Джесика. Тя ги прегръщаше едно по едно и не искаше да ги пусне. Те също бяха нейни братя и сестри - нали и тя самата бе една от тях. “Чак сега разбирам какво е усетил баща ми, когато е дошъл тук да ме осинови. Колко много ме е обичал - каза Джеси. - Обожавам ги тези прекрасни деца. Така ми се иска да ги взема всичките със себе си! Сърцето ми вече е пълно догоре... Не мога да си представя какво ще стане с него, когато видя родителите си”.
 
Влакът до Братск се вие през безкрайни, оглозгани от зимата пейзажи. По това време на годината температурата тук не пада просто защото никога не е ставала. Минус 25 градуса по Целзий, зъзненето си е ежедневие и се смята за нещо обикновено. 

В Русия хората обичат Джесика Лонг, знаят историята й и се възхищават на постиженията й. До голяма степен те гледат на нея като на своя. Не е ли странно, че безкракото американско русначе 
е едно от малкото неща в момента, което споделят и с което се гордеят и двете велики сили... 

Самата тя, за разлика от много от нас, никога не е делила Русия и Америка в сърцето си.

На гарата я чакаха много хора - журналисти, фенове, деца с букети... Смазана от път, Джесика продължи да се усмихва и каза следното пред телевизионните камери: “Щастлива съм, че най-после съм у дома!”. Само няколко часа по-късно, разтреперана от вълнение, Джесика най-после се добра до селцето на родителите си. Майка й и баща й я посрещнаха пред дома си.
Наталия и Олег 
посрещнаха пред дома си дъщерята, която не бяха виждали от 21 г. 
Идваше легендарната Джесика Лонг, а те очакваха разтреперани малката Татяна Кирилова, без да са сигурни дали тя въобще съществува. 
Нямаше съмнение, че тези хора обичат детето си... Че винаги са го обичали.

Наталия буквално се обви около дъщеря си - тя не плачеше, а се тресеше цялата в хлипащи ридания,

целуваше, прегръщаше, галеше, държеше, не пускаше порасналото си момиче. Баща й някак си се добра със собствените си целувки до лявата й буза. Като мъж, израснал в суровия Сибир, той се опита да скрие сълзите си... крайно неуспешно. Джесика също бе обляна в сълзи.
Зад тях беше домът им. Не толкова къща, колкото хлътнала в снега барачка с покрив от ламарина. Постройката бе скована от всевъзможни летви, дървесни плоскости, дъски и греди. Някои бяха по-тъмни, други по-светли, някои по-нови, други - по-изхабени и изгнили. Хората бяха боядисали каквото са могли с каквато боя са успели да намерят. Две-три четки бяха минали тук-там през фасадата. Няколко пръчки на оградата бяха зелени. Едното черчеве бе синьо, другото - бяло. Вратата... Вратата бе лилава.
 Тези родители цял 
живот са се борили да оцелеят. Тук, в Сибир. 
В жестока немотия 
Борили са се всяка секунда от всеки ден. Борили са се, за да оцелее връзката им. Борили са се, за да оцелеят децата им. Семейството им. Тук нищо не е лесно. Нищо не е подарено. Нямало е продукти в магазините. Нямало е пари. Нямало е отопление. Нямало е нищо. Случва се понякога двама тийнейджъри да се влюбят... и без да искат, да станат родители. Майката - сама на този свят. Бащата - по-малък и объркан дори и от нея. 

Имала ли е избор крехката Наталия? Самата тя едно хлапе, без родители, без храна, на ръба на съществуването, изплашена до смърт, със сакато бебенце в ръцете. Имала е, разбира се. Избор винаги има. И тя е взела най-тежкия. Този, който ще откъсне детето от ръцете й, който ще я изтезава цял живот, но който поне ще гарантира, че малката Татяна няма да умре, че ще бъде нахранена и някъде на топло в лютата сибирска зима.
“Винаги съм вярвала, че ще си я взема обратно от сиропиталището - казва Наталия. - Трябваше само да си стъпим на краката. Да мине малко време, за да се оженим и да можем да се издържаме”. Но когато това най-после станало, двамата научили, че детето им е осиновено...
Когато всички влязоха в барачката, разбрах още нещо. Миниатюрен хол, стар диван, покрит с пенсионирано одеяло, малка масичка. И въпреки това бедният им дом бе толкова уютен и подреден... Масата бе отрупана с всички възможни деликатеси, до които семейството бе успяло да се добере. Тук, в тази къща, имаше безпогрешно усещане за топлина. Домът се усмихваше. Може би защото в него за пръв път в живота си се бяха събрали всички членове на семейството. Имаше и смях, и сълзи, и подаръци, и дълги разкази. 
Наталия и Олег бяха отгледали три чудесни деца по възможно най-добрия начин. Той, карайки камион из най-опасните и непроходими сибирски пътища. Тя - с шепата рубли, спечелени, чистейки местното училище. И знаете ли, 

най-малката им дъщеря Даша също е родена с увреждане - по-жестоко от това на Джесика

Обградили са я с обич и грижи и дори за миг не са си помисляли да се разделят с нея. Двамата влюбени тийнейджъри бяха пораснали и бяха взели един по един изпитите на живота, без да загубят обичта си един към друг и всеотдайността към децата си. В бедността си Олег и Наталия бяха направили избора да не бъдат бедни. И бяха станали богати. Много богати. 
Най-после, след толкова години, момичето вижда в огледалото не само Джесика Лонг, но и някой друг. Някой от особено значение, на име Татяна Олеговна Кирилова. Беше отишла без крака чак в далечния Сибир, за да я доведе със себе си.