Баща ми беше прочут колкото Гунди

Андрей Лекарски живее от петдесет години в Париж и е един от най-успешните български художници на Запад. В първата си изложба през 1972 г. показва скулптури на дишаща Венера Милоска и глава на Аполон, която издува бузите си. Сензационният ефект осигурява продължителна продажба на творбите на експериментатора.

Само трима българи - Христо Явашев-Кристо, Жорж Папазов и Андрей Лекарски, имат картини в Музея на модерното изкуство на град Париж. Пластиката “Строителят на въображаемото” е видяна от милиони. През 1992-ра скулптурата е купена от някакъв строителен магнат. Десет години по-късно той получава разрешение от управата да я монтира на семейната си гробница в “Пер Лашез”. На същата алея съвсем наблизо се намира вечният дом на Шопен, към който потокът от почитатели не спира. 

Андрей става художник, защото не е могъл да бъде жокей. Баща му е Крум Лекарски, най-големият състезател по конна езда, раждал се в България. Генералът е жокеят, донесъл първите международни награди на родината си. Два пъти той печели най-престижното състезание по конен спорт в света - тридневната надпревара в Аахен, Германия. През 1933 г. наградата трябва да му връчи самият Гьоринг, вторият човек в Райха. Но нацистът е бесен. Не може да преглътне факта, че някакъв българин, който цяла седмица пътува в товарен вагон и спи в сламата с конете, изпреварва елитните немски офицери. 

Това е удар срещу фашизма в самото му сърце

Баща ми беше голяма звезда. Като състезател имаше популярността и славата на Гунди, разказва Андрей Лекарски. Гордееше се, че на бял кон е приемал парада в деня, в който обявяват България за република. Той познаваше Георги Димитров, командва българската войска през Втората световна война, има много отличия. Това обаче не попречи през петдесетте години да го обявят за английски шпионин и да го мъчат цяла година в ареста. После го изпратиха в Белене.
 
Семейството, в което има три деца, изпада в тежка криза. Тогава неговият приятел и някогашен подчинен генерал Владимир Стойчев назначава майката в Олимпийския комитет. Надежда перфектно владее френски, немски и английски и това спасява всички от глад. 

Поотраснал, синът Андрей също яхва коня. Твърде безуспешно. Той не е нито толкова атлетичен, нито толкова смел, колкото баща си и брат си. Той имал други увлечения: обичал да драска. Веднъж чичо му поискал да го нарисува. Не след дълго го обявили за дете чудо. На 13 години го изпращат в училище “Суриков” в Москва. Отива с мечтата да стане голям художник. Самочувствието му далеч надхвърля годините.

В съветското школо има казармен дух и дисциплина. Петнадесет души спят в една стая. Ако някой получи колет: ябълки, круши, череши, Андрей ги подрежда и започва да рисува. Никой няма право да ги яде, докато не се превърнат в натюрморт. Картините се трупат. Приятелите му се съмняват, че някога ще може да ги продаде. Той твърди обратното. Хващат се на бас. Една вечер в девет младият Лекарски тръгва да звъни по етажите, за да предложи изкуството си. Благороден човек плаща добра цена, към която се прибавя и печалбата от баса. 

С диплома от Москва талантът продължава в Софийската художествена академия

Шест месеца по-късно той вече е в Париж. 1962 година е златно време за рисувачите. Всичко се продава дори преди откриването на изложбите. На 20 години Малави е вече звезда. Съквартирантът му Лекарски няма този късмет. Времето тече, но никой във френската столица не оценява таланта на родния вундеркинд. Не го викат. Не му предлагат договор. Добре че роднините са по-мили и поръчват портрети, които той прави от снимки. Тогава заминава за Мексико, където работи майка му Надежда. 
Остава девет месеца, прави първата си самостоятелна изложба в престижната галерия “Мизрахи” и продава седем картини. Вече няма самочувствието на някогашното дете чудо. Напротив, разбрал е, че професията му го е вкарала в джунгла, в която оцеляват най-борбените.

През 1993 г. площадът в град Нанси за първи път се превръща в галерия. Лекарски излага двадесетина работи. Впечатляваща е гигантската подвижна ръка. 

Всяка вечер някой предизвикателно изправял средния й пръст срещу прозорците на кметството

На сутринта общинари го прибирали. И така, докато се счупил. Това обаче не попречило българинът да получи орден и да бъде обявен за почетен гражданин. След години творбата е купена и монтирана в София. Тук съдбата й е доста по-драматична. Направо открадват пръстите й.

По-радикално са действали крадците, ограбили преди няколко години ателието на Лекарски на Гара Искър. Изчистили го за часове. Тон и половина готови бронзови творби изчезват безследно. Този, който ги е претопил, едва ли си е давал сметка, че в тях са вложени пари, десетгодишен непосилен труд, много любов и надежди. За него те са били най-обикновен метал, който се продава за жълти стотинки.

За да бъде с любимия си, майка ми
сменя религията и името си

-  Майка ми Едит, или Дита, както я наричаха, бе от много богато еврейско семейство. Дядо ми Захари Алкалай преживя две национализации, при които му вземат всичко. Два пъти къщата му е срината при бомбардировки и издигана отново. Малката Дита е имала гувернантка англичанка. Завършила е “Дойче шуле” и елитен колеж в Париж. Бързо преминаваше от един език в друг. Призната беше за най-добрия симултанен преводач.

- Откъде идва фамилията на баща ви?

- В неговия род има много доктори. От там е това Лекарски. Крум и Дита се срещат във военното училище, където майка ми отива да учи езда. Влюбват се от пръв поглед, искат да се съберат, срещу което въстава дядо ми, богатият търговец. Баща ми е нежелан в неговата фамилия. През 1938 г. в България е възможен само църковен брак. За да бъде с любимия си, майка ми сменя религията и името си. Става Надежда, но до края й за най-близките си остава Дита. Така се казва и внучката ми: Мила-Дита.

- Как се развиват отношенията на младоженците с дядо ви?

- Нормализираха се. Още повече, че когато започват гоненията на евреите, точно нежеланият зет помага на тъста и близките му.