Името на Петър Манолов нашумя през 1988 г., когато на 16 януари заедно с Илия Минев той учредява Независимото дружество за защита правата на човека и става негов секретар. В началото на 1989 г. е арестуван и обявява гладна стачка. Тя е отразявана от радио „Свободна Европа” и други чужди медии. През февруари 1989 г. по разпореждане на ЦК на БКП в цялата страна се провеждат открити партийни събрания с обсъждане и заклеймяване на поезията на Петър Манолов.
Световни интелектуалци се изправят в защита
на преследвания поет. В България за него се застъпва Блага Димитрова. На 20 май 1989 г. Петър Манолов и семейството му са екстрадирани от страната и заживяват в Париж. Завръща се у нас през 1991 г. и е избран за главен секретар на Съюза на българските писатели. От издателство „Народна култура” е уволнен по време на управлението на Симеон Сакскобургготски. През 2014 г. Росен Плевнелиев го награди с орден за „Гражданска заслуга”. Автор на стихосбирките „Докато стана пясък", „Весене”, „Две поеми”, „Кръгова отбрана”, „Епиметей”, „Кобни думи”.
Днес да си дисидент е лесно, безопасно и полезно. Това обяснява защо мнозина, при това скъпи галеници на някогашната соцвласт, силно желаят да се присламчат към тази компания. Кариеристи дават воля на фантазията си, приписват си мъки, неволи и героизъм, каквито не са виждали дори и на сън. И номерът минава. Сега в България дисидентите са повече от активните борци преди 10 ноември 1989 година. Удрят се в гърдите досущ като Бай Ганьо: Дисидент, дисидент.
Този, който тихо си отиде тези дни, никога не се е удрял в гърдите. Не се е възнасял, по някое време името му става известно в целия свят, но той остава славата да се стопи като пролетен сняг. Не я яхна, за
да спечели постове, пари
и депутатски мандати. В Париж го приеха, а тук го забравиха. До днес. Занапред може и да кръстят на името му някоя пловдивска улица. И какво от това. Той заслужаваше повече. Приживе.
Всичко започна в началото на бурната 1989. Социалистическата власт уверено навлизаше в 45-тата годишнина на управлението си. Всеки седми българин беше член на комунистическата партия. Хоровото „Да живее” огласяше манифестации, конгреси и президиуми. И тогава изведнъж от нищото се пръква някаква организация, която, разбира се, върхушката веднага заклейми като вредна и фашистка, неонацистка.
„Независимото дружества за защита правата на човека” избра за председател дългогодишния политически затворник Илия Минев и за секретар Петър Манолов. С това поетът от Пловдив стана твърде интересен за западните журналисти и родните ченгетата. И едните, и другите не преставаха да се мотаят из дома му. Последва арест, който се разпростря и върху архива му. Освободиха го, но не и ръкописите. И тогава стана това, което самонадеяните партийни чиновници и ДС агентите въобще не очакваха.
Петър Манолов бе удостоен с орден "За гражданска заслуга"
Петър Манолов обяви, че ще гладува
Не за здраве, а за свобода. Стачката му продължи 32 дни. През това време в негова защита се обявиха имена като Курт Вонегът, Норман Мейлър, Айзък Азимов, а в България - бъдещата вицепрезидентка Блага Димитрова. В крайната сметка властта отстъпи. Материалният израз на победата бе два чувала ръкописи: 1200 страници и нещо. Отделно отслабна със 70 кг.
На 5 април неочакван глас телефонира: „Другарю Манолов, ако до шестдесет дни не напуснете страната, на детето ви ще се случи нещо лошо!”.
Предупрежденията се повтаряха всеки ден, а времето тичаше като бърза планинска река. Поканата за една конференция в Париж, определя посоката. Французите му дават статут на политически емигрант и 49 франка на ден. Всичко е като песен, единственото, за което не трябва да мисли човек е, да се върне обратно. Френската столица е мястото, където се явяват на оглед бъдещите български демократи. Получават виза за новите постове. Някои са одобрени, но други не. Петър Манолов дори не е забелязан. Няма власт на земята, която да хареса свободния бунтар. Франция не прави изключение. Манолов е
наклеветен и изгонен от квартирата
Настанява се в една от станциите на парижкото метро, на пъпа на френската столица. Над него живее гръцкият крал, ама в луксозен апартамент.
Сутрин се събужда, рано разтваря масичката си, поставя пишещата си машина и започва работа. Полицаите минават и любезно го поздравяват.
Зад ъгъла сутеньор записва номерата на колите, които качват „служителката” му Мери. „Да ви отменя, предлага писателят. - И без това по цял ден съм тук”.
В България вече шества демокрацията и изгнаникът вече може да се върне като герой. Преди това обаче трябва да събере пари за самолетния билет. В София го посрещат не с фанфари, а с досада. Към политиката вече са се устремили огромни пълчища и за истинския дисидент място няма.
Предлагат му някакъв тип съглашателство, но той отказва. Отново подслушват телефона му. Накрая отсичат : За теб място в политиката няма.
Поетът винаги е бил душата на компанията
Вече Господ слуша стиховете му
След всичко това Петър Манолов си остана поет. За книгата му „Кобни думи”, в която има стихове, писани преди 52 година, казват, че са все така актуални и силно въздействащи. На промоциите повече от час го слушат и не си тръгват. Някой го подреди на лавицата на световните поети.
В интервю преди няколко години той сподели: „По замисъл съм небрежен към битовите сладости. Подобно на предците си почти не пипам книжни парични знаци. Докосвам понякога „Свети Иван Рилски” , „Паисий Хилендарски” и много рядко „Петър Берон”. И не се чувствам зле. Това са знаците на управляемата самодостатъчност - не вредят на другите енергии. Нали ще е смешно да се боря с Рокфелер на банковия тепих. Все още не е престъпление животът да се заложи за Народ, Свобода, Независимост и Демокрация, но в случая бяхме свидетели на нетърпелива подмяна на въжделенията на демосите със замислите на плутосите и резултатът е плачевен.
Обичам да гледам безсмислени реклами, защото говорят много. Понякога между два рекламни блока се явяват политици. Изключвам говора и се любувам. Лицата обясняват опустошително много”.
Това беше Петър Манолов, последният български дисидент. Той вече чете стихове на Господ. На земята нямаше власт, която да го хареса. Съдба. Дано на небето е по-различно.
