Когато на 2 декември 1956 г. той, заедно с още 81 решени на всичко бойци, сред които са брат му Раул и аржентинският му приятел Ернесто Гевара, се връща от САЩ в Куба, едва ли някой е предполагал, че само след малко повече от 2 години светът ще го гледа в захлас като победителя, осъществил най-романтичната революция на ХХ век.
Заедно с брат си Раул и други млади съмишленици организира 134-членна заговорническа група, която да атакува казармата “Монкада” в Сантяго, но случайна засечка с военен патрул ги проваля. Мнозина от пленените са избити без съд и присъда след жестоки изтезания. Фидел, Раул и част от организаторите са изправени пред съда. Фидел се защитава сам, а финалната му пледоария, станала известна със заключителните му думи
“Историята ще ме оправдае”, се превръща в политически манифест на движението
Харизмата му е в неговата “площадна демокрация”, когато милиони “гласуват” да го следват, и в битката му с бюрокрацията, “която е не по-малко страшна от империализма”, и в личния му пример във всичко - една от първите национализирани латифундии например е имението на баща му в Биран, а легендите за участието му в доброволните трудови бригади на полето надминават легендите за любовните му похождения.
В продължение на години животът и препитанието на много хора зависят от жестовете на ръцете му, от начина, по който си повдига веждата или си мърда ушите.
Днес във Вашингтон само могат да съжаляват, че не са оценили навреме качествата му като лидер, защото първата страна, в която той отива след победата на революцията, за да иска икономическа подкрепа, е САЩ. Разбира се, поставя условието - помощта да не съдържа никакви условия в ущърб на националния суверенитет на Куба. Вашингтон решава, че лесно ще го катурнат с обичайните заговори и наемници, но грешат...
За любовните подвизи на донжуана Фидел и до днес се носят легенди
Пикантериите около него могат да захранят със сюжети не един кинохит, но най-магнетичния ореол им придава самата личност на брадатия революционер. Има две официални съпруги и безброй любовници (повече от 300). Смята се дори, че приятелят му - колумбийският нобелист Габриел Гарсия Маркес, е вплел в описанието на героя си от “Сто години самота” епизоди от приключенията на Фидел - например как майки изпращали дъщерите си да заченат от героя. Много от най-близките му жени обаче са жертви на грубост и безсърдечие. Предпочита предимно мулатки, за които смята, че е грях да не им се обърне внимание. По-късно слухове ще го свързват с много чужденки, предимно американски журналистки, но също и с подготвилата фотоалбум за Куба Джина Лолобриджида, а и с нашата много обичана на Острова на свободата Йорданка Христова.
Безспорната любов на живота му все пак е Селия Санчес - съратничка от партизанската война в Куба
Тя е 5 г. по-голяма от него, има силен характер, абсолютна алтруистка е и оказва огромно влияние върху формирането му като идеалист и спартанец в личния живот. Двамата никога не се обвързват официално. До смъртта си през 1980 г. Селия остава само негова лична секретарка. Чак след като тя си отива, Фидел оформя в брак отношенията си с Далия Сото дел Вайе. Дотогава връзката им, започнала още през 1960 г., е била тайна - поне за публиката. Кастро има петима синове с Далия, като всички живеят в Куба. И на всичките имената започват с “А”: Алекс, Алексис, Алехандро, Антонио и Анжел. Малко хора знаят, че пълното име на Фидел е Фидел Кастро Алехандро Рус. Страстта към имена с буква “а” е реверанс към военачалника Александър Велики, на когото Кастро се възхищава. Той има и три деца от предишни връзки. Фиделито е най-големият, от брака с Мирта Диаз-Баларт, който единствен е официално признат от Кастро като син. Сред най-обсъжданите му дъщери е Алина - плод на страстта му с Нати Ревуелта. Тя живее като обикновена кубинка, познава лишенията и гумените галоши, порцията хляб от 114 г на ден... Кастро никога не й дава официално името си. Понякога я кани в разкошния си дворец, но в повечето случаи не се трогва от мизерията, в която живее. Това е само една от причините Алина да смята баща си за чудовище.
US шпионка и слабост на Кастро запечатва спомени в холивудска лентаЛоренц, родена през 1939 г. в Германия, пристига с баща си в Куба през 1959 г., малко след социалистическата революция в страната. Кастро случайно среща 19-годишното момиче, като двамата започват любовна връзка и живеят заедно 6 месеца. Лоренц забременява от кубинския лидер, но прави аборт.
Впоследствие напуска Острова и се присъединява към антикомунистически движения в САЩ. Там е вербувана от ЦРУ, за да отрови Фидел. Марита Лоренц се връща в Куба, където се очаква от нея да сложи отровни таблетки в храната на диктатора. В крайна сметка тя отказва да го направи, тъй като все още има чувства към него, и вместо това разкрива американския заговор на Кастро.
По-късно отново в САЩ се запознава и забременява от друг диктатор - Маркос Перес Хименес, - който управлява Венецуела от 1952 до 1958 г.
Марита Лоренц твърди и е давала показания, че като част от антикубинското звено на ЦРУ е станала свидетел на организацията на атентата срещу президента Джон Кенеди през 1963 г. Американските власти в крайна сметка определят свидетелствата й като недостоверни.
През 70-те години е информатор на ФБР, като следи източноевропейски дипломати по време на пребиваването им в Ню Йорк.
По-късно се отдава на писане на биографични книги и документални филми за личността й. В момента някогашната любима на Кастро е на 76 години.
В Русе 1972 г. Снимка Иван ГРИГОРОВ
Посещава България два пъти - през 1972 г. и 1976 г.
Ето какво си спомня за първото му посещение офицерът от запаса, полковник инженер Ненчо Петров, тогава лейтенант в Танковата бригада в Горна баня:
Кастро пристигна, придружен от няколко кубински офицери, Добри Джуров, Атанас Семерджиев и други генерали.
Най-напред посетихме кабинета за оперативно-тактическа подготовка. В голяма зала беше разположен топографски макет на територията за водене на бойни действия, с цялата тактическа обстановка, рубежи за развръщане, бойни редове, полоси. Следващата ни спирка беше в подводния клас. Той представляваше макет на танк, едната половина от корпуса му направена от плексиглас, за да може да се наблюдават действията на екипажа, когато танкът е под вода. Макетът беше поставен в огромен басейн, който се пълни с вода, след като екипажът заеме местата си в танка. Прозрачната стена позволяваше да се наблюдават действията на хората под водата. Защо ли не се изненадах, когато той реши да изпробва лично и тази установка? Предложихме му поне да облече подходящи дрехи, но той категорично отказа. “Има кой да ме изсуши” - беше отговорът му. Беше средата на юли, а той - облечен във вечната си униформа. Влезе в танка, напълнихме го с вода... слава богу, и тук мина без инциденти. Излезе мокър насред плаца и се загледа в далечината - виждаха се Горна баня, Княжево и Бояна. Изведнъж поиска бинокъл, при това “мощен”. Дълго се взира в далечината, после се обърна и ме попита: “Чии са тия къщи там, за малките ясно, но тия големите, чии са?”. Завари ме неподготвен, а и да искам, не можех да отговоря. И тогава направи нещо съвсем изненадващо. Нареди ми: “Тръгваме! Искам да ги видя отблизо!”... Месеци след това жителите на Горна баня и Княжево коментираха странната гледка - Фидел Кастро, заобиколен от униформени, плувнали в пот, крачи по улиците... Когато пристигнахме в Бояна, Тодор Живков вече ни чакаше с колите, видимо ядосан, че планираният на Копитото обяд закъснява. Кастро го извика и по начина, по който ръкомахаше, разбрахме какъв въпрос му зададе. Отговора, разбира се, не чухме...
На следващия ден обаче в зала “Универсиада” се провежда среща на софийския партиен актив. Кастро изнася няколкочасова реч, в която отделя много време на “зараждащата се червена буржоазия у нас”. Официозите, както се полага, не споменават нищо за това. То остава за “консумация на актива”.
Все още няма коментари