Тъмносиня другарка иска да купи БСП

Професионалните историци имаме навика да припомняме, че всяко ново всъщност е добре забравяното старо.

В съвременната история на Великобритания има един период, известен като „най-дългото самоубийство”. Той обхваща периода от 70-те до 90-те години на ХХ век и визира Лейбъристката партия. Която, както е известно, губи абсолютно всички избори от 1979 до 1997 г.

„Външната” причина има своето име – Желязната лейди Маргарет Тачър, наследена от Джон Мейджър.

„Вътрешната” обаче си е в самата Лейбъристка партия. В нея през това време тече ожесточена битка между „леви” и „десни”. Която логично завършва с разцепление.
„Левите” пишат в програмите си, че са за масова национализация, незабавно излизане на страната от Европейската общност, премахване на въведения от Тачър „данък на глава” (равнозначно на нашенския „плосък данък”) и т.н. И наистина си губят избор след избор. Поради което и са си постоянна опозиция.

„Десните” и сега са част от управлението на консерваторите. Даже до 2015 г. си имаха и вицепремиер в тяхното правителство.

Пиша това с убеждението, че интелигентните читатели на „Ретро” ще вдянат приликите между случилото се преди 30-ина години с лейбъристите и онова, което става днес в БСП в навечерието на конгреса й. Ама то си е така – ние сме вече не „албански”, както беше модерно да се шегуваме едно време, а чист „български реотан”, който, за да загрее, му трябва минимум половин век.

Има, разбира се, и отлики. За разлика от британските лейбъристи, БСП досега успя „да настъпи мотиката” поне три пъти. Още през 1981 г. лявата английска партия веднъж рече и отсече – десните вън от нас, ние ще му мислим. И го измислиха – „третият път” на Тони Блеър. Което ще рече - разумно съчетаване на социалдемократическите ценности със съвременните либерални тенденции на постмодерното общество.
В България обаче за БСП като че ли не съществува „трети път”. Обратно – тя не спира да се клати между двете крайности – „либералното” (Луканов и Станишев) и „социалистическото” (Лилов и Виденов). Е, то така не става в историята. Тактиката „или ке ми даеш, или ке те насиля”, не върви в съвременните условия.

А тъкмо това май се готви да се случи на конгреса. Не е тайна, че в него са се натъкмили да се сблъскат двете крайности – либералната и социалистическата. А която и от тях да победи, пътят е един – към самоубийството.

Ще отмина с необходимото презрение огромната част от имената на „номинираните” за поста председател на партията. Те просто са елемент от амбулантната политическа търговия – „аз демонстративно се отказвам в полза на...”, ама той (или тя) да го оцени, като после ме възнагради с някакво постче където и да е.

Не мога обаче да отмина поне три „номинации”. Дори и поради това, че ако не са абсурдни, поне са тъжни.

От една страна, звучи си направо романтично една дама (или „другарка”) да оглави партията. Още по-романтично е, че в този случай една „столетница” най-сетне ще попадне в ръцете на една „младолетница”. Демек, нещо като обновление... Пък и нали народът казва, че зад всичко добро и разумно на света стои по една жена...

От друга страна обаче, в конкретния случай зад въпросната дама (или „другарка”) всъщност стоят трима мъже. Първият е познат в обществото като Циганина от Драгалевци. А тамошните цигани, когато крадат, хич не си поплюват. Повярвайте ми го като местен жител и потърпевш.

Но именно той през 1998 г. я назначи за шеф на едно от най-апетитните за крадене парчета от бившето държавно дробче. В резултат на което, както вероятно се досещате, „парчето” отиде в частни джобове, а държавата си остана с голям среден пръст в устата...

Вторият е известен с прякора Дългия инкасатор. Той си взе като „зестра” от драгалевчанина въпросната дотогава „тъмносиня дама”, впоследствие сръчно и бързо пребоядисала се на „червена другарка”. И даже си я направи „дясна” (пардон, май „лява”, щото нали уж е от левицата) ръка...

Третият си е бизнесмен. Доколкото научавам, той сега дава едни пари, за да се купуват делегати на конгреса на БСП.

Е, това вече е направо за „Гинес”. Четох, че на предишното подобно събитие се опитали да купят сегашния председател. Ама да се купуват топтан делегати (злите езици казват, че е по 1500 лв. на калпак), взе да ми мяза като на онова с „честния цигански вот”.
Нямам нищо против бизнеса. Но когато негови представители се опитат да купят цяла партия със 135-годишна история, бих възразил категорично. Мирише си на олигархия, а не на лява идея...

Другата „номинация” за председател е на един бивш младеж, а понастоящем доста заможен човек.

Върти ми се из главата един спомен, че през 1998 г. май го бяха хванали с някакви недекларирани пари на границата. И аз търчах като идиот при тогавашния председател на парламента, за да му се размине.

Е, размина му се. Но после се размислих върху две неща.

Първото е, че вероятно моят „принос” за разминаването му е бил нищожен – просто съм бил употребен от „другарите” като заблудена, но съпричастна към паметта на баща му овца.

Второто е, че за да му се размине, очевидно синьо-червените (или обратното) интереси в сферата на енергийните доставки и снабдявания на общините с нафта, мазут и газ май са били взаимни. Т.е. синьо-червени или пак обратното. Бе, симбиоза, дето му викат на научен език...

Малко ме притеснява обаче, че и този пример ми напомня на първия с дамата. Демек „ти на мене, аз на тебе”. Което пак си мирише на олигархична сделка. Или направо договорка.

Третата „номинация” – за Филибешкия Ивайло, ми е още по-лесна за коментиране. В българската история вече имаме един свинар, който даже станал цар.

Науката все още спори какво първо е сторил онзи Ивайло – дали опънал царицата Мария и после сложил короната, или обратно. Но като балкански примат вероятно ще е било в този ред.

Та „в този ред на мисли”, както казват винаги губещите реда си на мислене, ако тази „номинация” вземе че спечели, лявата България дълго няма да спре да се пита „пак ли ние бяхме първите”?

Мога обаче, с огромно прискърбие, да констатирам, че и тази „номинация” силно мирише на олигархичен привкус. Демек след като можем да си купим всичко друго, защо да не си купим и цяла „лява” партия?

Бих могъл да коментирам и основната „уж лява” кандидатура за председател. По-разумното обаче е да припомня какво учи историята.

А то е, че водачите не се сменят преди решаващи битки, а само след загубени войни.