ПП-ДБ и тъмницата на паралелната реалност    

В политическата реалност на демократичния свят, към който принадлежим, управляват победилите на изборите. Тези, на които хората са гласували най-голямо доверие – заради послания, заради умения, заради постижения и способности. При липса на партия с пълно мнозинство се сформират коалиции. Сформирането на коалиции се осъщестява около управленска програма, в която всяка от парламентарно представените партии, имащи (естествен) стремеж да влязат във властта и да осъществят обещаното на избирателите си, се стреми, съобразно електоралната си тежест, да заложи възможно най-много от приоритетите си. Процесът предизвиква и друг естествен стремеж – всеки да предложи за възловите позиции най-добрите си кадри, благодарение на чиито качества и постижения да получи по-добър резултат на следващите избори.

В паралелната реалност втората политическа сила иска да управлява, подкрепена от гласовете на първата. С обща управленска програма, обща законодателна програма, общи приоритети, общо джентълменско споразумение за председателството на парламента и общи виждания за бюджет, реформи и външна политика. Но, забележете, без коалиция. Тоест с всички елементи на коалиция, но без официализирането ѝ. И то след като изрично е обявила, че няма да подкрепи тези, с които има всички тези общи политики, програми и споразумения, но на драго сърце ще приеме подкрепата им.

В политическата реалност на демократичния свят кампанията свършва в деня на изборите и след произнасянето на избирателите се преминава към диалог и изпълняване на обещаното.

В паралелната реалност половината от втората политическа сила изчезва и млъква, а другата половина продължава да води предизборна кампания и да бълва огън и жупел по всички партии начело с победилите, с които победители всеки ден се среща, разговаря и се споразумява. За всичко.

В политическата реалност на демократичния свят след забележително слаби резултати и изгубени избори партиите се прибират, реформират, реорганизират и след оздравителен престой в опозиция се явяват на избори с нови послания, нови лица и нова енергия.

В паралелната реалност провалите водят до нови дози самочувствие, огромна претенция за незаменимост и непрестанно заявяване на желание за участие във властта със същите лица, на същите позиции и със същите политики.

И доколкото основната тема в последните дни е дали Асен Василев ще е кандидат за министър на финансите – нещо, на което, изглежда, от ПП държат безгранично, това отново е част от съществуването на паралелна реалност – такава, в която първи мандат не съществува и в която хората, за които Асен Василев щеше да строи затвор в Банкя, биха го подкрепили, за да може четвъртият му бюджет да поправи провалите на предишните три.

Това, че първо научаваме проектокабинета на втората политическа сила, отново е част от паралелната реалност, в която първи мандат няма и в която всички чакат какво ще реши загубилият изборите, а не победителят. И въпросът не е в имената и в качествата им. Въпросът не е личен и не трябва да бъде. Въпросът е в това кой ги предлага. По каква логика, на фона на какъв мандат от избирателя и в очакване на каква подкрепа.

Ако логиката е да се спази изискването на ГЕРБ и проектокабинет с втория мандат да бъде представен преди връчването на първия, отново попадаме в паралелната реалност, в която заради Асен Василев цялата парламентарна група на ГЕРБ вкупом се отказва от първия мандат и на драго сърце подкрепя втория мандат на хората, според които Борисов трябва да излезе от политиката и да влезе в затвора, който Асен Василев щеше да строи в Банкя.

Ако мандатът, даден от избирателите, е прясно загубилата изборите коалиция – губеща гласове и мандати на втори поредни избори, да управлява в условията на пълна парламентарна и политическа изолация и с 64 депутати, тук отново попадаме в паралелната реалност. Тази на пожелателната илюзия и на суровата истина, в която илюзия хората толкова много искат да ги управляват самопровъзгласилите се за безалтернативни и безпогрешни умнокрасиви елити, че накрая идва сблъсъкът с истината – те, хората, или не гласуват за никого, или гласуват за конкурентите им. Най-вече за основният им конкурент.

Уважавам всички избиратели. Уважавам и всички негласували – не е тяхна вината, че никой не успява да се пребори за доверието, гласа и времето им. Не мразя никого, готов съм да разговарям и споря с всеки и винаги съм готов да науча, да призная грешка и да променя свое вярване и виждане въз основа на нови факти и нови аргументи.
Уважавам и всички политици. Във времена като тези се изисква смелост и себеотрицание, за да реши човек да се занимава с политика на днешния безкрайно фрагментиран и агресивен политически терен, на който заявяването на пренадлежност към дадена партия моментално носи (минимум) 80% неодобрение, идващо от привържениците на всички останали.

Част от съществуването в паралелна реалност е и напълно правдивата сама по себе си социология, според която 65% искат правителство, но поне 80% не желаят правителство начело с която и да е от парламентарно представените партии. В случая с втората политическа сила неодобрението към управления, лидирано от тях, е 89%.
Хората искат правителство и работещ парламент, но 89% от тях не искат това да се случва с втория мандат. Което очевидно не притеснява самопровъзгласилите се за безалтернативни и безпогрешни, за които истината и фактите са пожелателни категории от самото начало на политическото им съществуване. А всичко останало е въпрос на маркетинг и упорито повтаряне на опорни точки и на пейзажи от паралелната реалност.

Не знам кой ще ни извади от този абсурден антиутопичен сериал и как. Знам, че не желая Асен Василев да ме управлява и да се разпорежда с данъците ми и че когато неспирно критикуваш някого, не го призоваваш да влезе в управление. Знам, че фактите и резултатите от последните две години са налице и искам да управляват хора, които да поправят щетите, а не да ги повторят.

Знам обаче на кого избирателите са възложили тази задача. На победителя. И това, уважаеми читатели, не е Асен Василев.