Партия на Радев ще е провал на големите очаквания      

Българската конституция отрежда да избираме мажоритарно президент и дори вицепрезидент. Тези текстове, родени от компромиса, постигнат на Кръглата маса през 1990 г. между двете основни политически сили тогава и даващи възможност за разпределение на властта, изначално не са свързани с обективното демографско, икономическо и социално състояние на обществото. Десните приеха, че така ще си гарантират едната власт и ще могат да се конкурират успешно за другата на парламентарните избори. Защото мажоритарният избор даваше предимство на всеки техен кандидат поради нагласите да се докажем като страна, тръгнала по пътя на демокрацията, а символичният характер на президентската институция би следвало да олицетвори този стремеж. В същото време за левите победа на президентски избори изглеждаше напълно възможна, особено след резултатите от избора на Велико Народно събрание, където те получиха мнозинство, като при мажоритарно избраните представители победата им беше категорична – 114 на 69 места за десните. В същото време изключителната конфронтация в обществото можеше да бъде успокоена и балансирана чрез фигурата на президента.

На практика обаче балансьор в политическите отношения стана ДПС – третата по сила партия от ВНС, които придобиха и развиха с десетилетията присъствие в законодателната власт реална тежест и влияние и в изпълнителната власт. Докато президентската институция беше обречена на конфронтация с изпълнителната власт още от мандата на първия български президент Жельо Желев. Електоралната доминация на десните политически сили даде възможност първите български президенти да бъдат излъчени от тях и да влязат в конфронтация с правителствата на партиите, които са били в основата на техния изборен резултат. След Желев, с Костов тогавашен лидер на СДС, се конфронтира и Петър Стоянов. Първанов – бившият лидер на БСП, е първият президент с два мандата, като един от несъмнено важните фактори за този успех е фактът, че БСП е част от коалиционно управление. И въпреки това тенденцията се запази този път с конфронтация след края на мандата и по повод желанието на Първанов отново да заеме лидерското място в социалистическата партия.

Очерта се тенденция президентската институция да бъде използвана за изграждане на силно персонално влияние в политиката и може би това изигра роля при издигането на кандидат за президент от новата дясна партия ГЕРБ на личност, която по никакъв начин не може да се представи като силна и авторитетна политическа фигура. Президентът Плевнелиев е единственият български президент, който не е влязъл в конфронтация с партията, която го издига и подкрепя. Подценяването на битката за президентския пост от страна на ГЕРБ, съсредоточили своя властови интерес в постигане на доминация в местната, законодателната и изпълнителната власт, бе един от факторите кандидат, издигнат от БСП, за втори път да спечели президентски избори.

Радев обаче още от предизборната си кампания през 2016-а  се опита максимално да се дистанцира от БСП. Желанието му да бъде де юре партиен кандидат, а де факто независим се демонстрира в реална позиция след изборите. Така за първи път в новата българска политическа история се получи така, че президентът, издигнат и избран с подкрепата на една партия, влиза в тежка конфронтация от самото начало на мандата си с тази партия. Втората новост беше последователно следваната и в двата мандата позиция на отказ от ролята на държавник – обединител и изразител на нацията, в полза на ролята на политик. Това съперничество породи постоянното съизмерване на президента Радев с лидера на ГЕРБ и дългогодишен министър-председател на България Бойко Борисов. Редно е да отбележим, че не става дума само за съперничество в рейтингите, а за противоборство между политически визии. Това даде възможност основен аргумент на критиките към президента да стане противопоставянето по оста Изток – Запад и нестихващите обвинения за прокремълски позиции.

От своя страна Радев превърна атаките към Борисов и неговото управление в основни свои тези, послания и дори поведение. Ярък образ на битката им е вдигнатият юмрук на Радев пред протестиращите срещу правителството на Борисов през 2020 г. Конкретен повод за тези протести стана нахлуването на прокуратурата в Президентството и нагласите в общественото мнение тогава отреждаха на президента ролята на водач на битката за промяна. Той предпочете да използва създадения тренд за подкрепа от десните на изборите си за втори мандат и за промотиране на нов политически проект в лицето на ПП, с лидери бивши негови министри и заместник-министри от служебни правителства.

Спечелването на втория мандат конфигурира по нов начин позициите в битката му срещу Борисов. И естествено, даде тласък на нескончаеми догадки и предположения за създаването на политическа партия с негово лидерство. Политическата криза, продължила повече от 3 години, довела до 7 предсрочни парламентарни избори, поради все по-силно фрагментиращата се партийна система и задълбочаващия се политически ескапизъм и отказ от участие в изборите на българските граждани създаде и нова ситуация за реализация на амбициите на Радев в ролята на политик. От една страна, трайно представен в социологическите изследвания като личността с най-висок рейтинг, забравяйки, че това е рейтинг, дължащ се на институцията и не е по-различен от този на другия президент с два мандата – Георги Първанов. От друга страна, връщането от страна на Борисов на първото място като политически лидер, макар и принуден все повече да дели власт, за да формира правителство.

От трета, това е мандат с натрупващ се негатив към президента. Поводите за това са три. Първият – служебните правителства и тяхното управление за повече от 2 години, т. е. реалната отговорност на президента за управлението на страната, подписаните сделки и договори, отлагане на решение на проблеми и дори трупане на нови. Вторият е нарастващата кохорта от кадри около президента, които по никакъв начин не трупат авторитет към него, нито носят прехвърляне на позитиви. Т. е. Радев не успя да покаже умение да селектира несъмнени професионалисти и кадри, които да покажат на българите, че едно негово управление като лидер на партия би било ефективно и поради това желано. Третият – това е наближаването на президентските избори и необходимост да се даде отговор на въпроса – от президентството накъде?

Увеличаващият се обществен и медиен натиск по договора с „Боташ“, превърнал се в основна теза на отговорите на Борисов при всяка критика към него от страна на Радев, в комбинация с реализацията на стратегическата цел на правителството – влизане на България в еврозоната, накара президента да поведе нова битка. Така към атаката срещу основната политическа институция и нейната работа – Народното събрание, и атаката срещу партиите, но на практика основно срещу Борисов и ГЕРБ като водеща и последователно на няколко избора първа политическа сила, Радев прибави всички останали:

ПП-ДБ, подкрепящи влизането в еврозоната и подкрепящи Украйна и военната помощ за нея;

ИТН и БСП като коалиционни партньори в правителството на ГЕРБ и реализиращи въвеждането на еврото за национална валута;

„Възраждане“ като партия, която събра подписи за провеждане на референдум за еврото, но така и няма решение на НС за провеждането му, организираща митинги и протести срещу еврото и за референдум, с позиции, близки до тези на Радев относно войната на Русия с Украйна, можеше да е партньор. Но опитът на президента да превърне техните тези и борба в свои и да ги изтика от терена, привличайки доверие на техните избиратели към себе си, естествено, води до напрежение и засилващ се негативизъм у техните привърженици към президента.

И ако се опитаме да отговорим на въпроса за политическото бъдеще на Радев, както и да го свържем с вероятността да формира политическа партия и да се заяви като политически лидер след два мандата на поста на държавник, то ясно се очертава опитът му да привлече електорат и отдясно, и отляво. Но това са избиратели, за които трябва да се бори с партии, които те вече са приели за свои представители. Следователно прагматичният отговор на въпроса колко от тях може да привлече е – малко. Част от разочарованите. Защото винаги има такива, но за да се получи движение от една партия към друга, са необходими и време, и изключителни фигури, и вълна от надежда. С нищо от споменатото не разполага евентуалният лидер на нова партия и настоящ президент. Следователно има ли други партии, чиито избиратели може максимално да привлече? Избирателите на ДПС твърде скоро преживяха разцепление, изсмукване към „ДПС-Ново начало“ и там активната работа с тях е толкова интензивна, че не оставя терен за навлизане на влияние от други политически сили и личности. А избирателите на БСП не са достатъчни за политическите амбиции на един бивш президент.

Остават негласуващите и разочарованите. Именно влиянието върху тях се топи от действия, на които ставаме свидетели в последните месеци – непремерено остри, крайни, предизвикващи повече въпроси, отколкото отговори и демонстриращи по-скоро притеснения, отколкото спокойствието на един бъдещ победител. Така, ако непремерените и неадекватно планирани действия на Радев продължат по начина, по който започнаха, можем да прогнозираме не просто намаляване на възможностите му за политическо влияние в тази последна година от мандата, но и нарастване на трудностите пред възможността да продължи активна политическа кариера.