2015 г.: Шоу, борчове и реформаторска Кама сутра

Ако в началото на 2015 г. някой беше споделил, че в нейния край Лютви Местан вече няма да е лидер на ДПС, а покрай него ще тече такъв международен геополитически скандал, че даже зъбите на писател на трилъри ще изхвърчат от изумление, вероятно щяха да го изгледат озадачено, все едно виждат десебист, който наистина, ама наистина, е решил да мине в опозиция, а не само на думи.

Нито един от "големите" анализатори, от медийните шамани, от политологическите врачки или сутрешноблоковите всезнайковци не успя не само да предвиди, а дори да разбере какво се случи в ДПС, след като скандалът изгърмя като заря на национален празник. Събитията се случиха със скоростта на светлината. Само ден след като речта на Доган на новогодишния купон на партията бе разпространена официално и едва ли остана българин, който да не е чул поне за част от нея, Местан се барикадира почти за цял ден в турското посолство. По-късните му обяснения за това действие очевидно са нагласени, премисляни и вероятно лъжовни. Можем да си позволим да повярваме само на една част от него - че той мислел как да осигури сигурността си.

Но нека да разочароваме виртуалните фенове на "Протестна мрежа", той едва ли се е опасявал, че ще бъде убит с гранатомет заради евроатлантическите ценности, с които е препълнен. Най-вероятно в онзи горещ политически ден, когато е стоял и е чакал указания от Анкара какво да прави, Лютви Местан с право се е боял, че може да бъде арестуван и разследван за национално предателство. Той се опита да предаде/продаде ключовете за ДПС на режима на Ердоган и липсата на официална реакция от страна на българското правителство, и най-вече на Даниел Митов, е изключително скандална. Именно в такива мигове са показват политически качества и лидерски действия. Всичко останало е прах по вятъра и студена вода, която пиеш в Сараите. Единствено Ахмед Доган със своята реч даде ясен знак, че няма да търпи намесата на Турция във вътрешните работи на България. Текстът на Доган бе четен и заради анализа за болестното състояние на ЕС, което наум си правят всички българи, за разлика от гениите на родната политическа мисъл. Мисъл, която иначе е в състояние да преоцени мъглата на миналото и да признае новото състояние на света. Политиката в България в последните години бе сведена до елитарно изкуство на богати нарциси. Тя стана монопол на хора, които нямат интерес да признаят реалностите, защото съществуването им в измисления свят на техните глупости е по-доходоносно. Заради това дясното грантаджийство изпадна в бяс от новите тезиси на Доган, а Радан Кънев дори ги сравни с "пиянски брътвежи".

"Не приемайте нещата инерциално, като блуждаещи политически клишета в нашия динамичен свят", каза Доган. Жалко е, че психодясното не обича да чете или да разбира нещата. То обича да съществува на измислената територия на своята собствена лудост.

Всъщност 2015 г. ще бъде запомнена и с джихадисткия край на психодясното в парламента. След като няколко пъти заставаха в поза "исторически компромис" от тяхната съдебна Кама сутра, пардон - реформа, най-накрая лудостта надделя над здравия разум и Радан Кънев обяви, че минава в опозиция в лично качество, след като поправките на Конституцията не минаха във вида, желан от него. После ДСБ последва лидера си, но не съвсем. Петър Москов си остана здравен министър, а пък ДСБ се заинати и не поиска да напусне Реформаторския блок. Реформаторският блок, от своя страна, обяви, че остава в управлението. Да, нито една история за психодясното не може да бъде разказана така, че да не прилича на карикатура. Покрай шизофренните проблеми на ДСБ обаче от кабинета си тръгна правосъдният министър Христо Иванов, чиито опити за насилствено прилагане на камасутрата, пардон – реформата, завършиха с пълен неуспех. По улиците пак наизлязоха дежурните 150 професионални граждани, които се обявиха в подкрепа на Иванов, съдебната реформа, но кой ли вече взема "Протестна мрежа" насериозно. Половината им кадри паразитират на държавни служби, а другите вече се възприемат като улични бухалки за всяка кауза, която им е поръчана от "Америка за България".

Тези бомби като че ли оставиха назад местните избори, които бяха пророкувани предварително като политическото събитие на 2015 година. ГЕРБ излезе с пълна хегемония от тях, но все пак вотът се оказа просто поредната новина. Той не изненада с нещо, освен с това, че БСП още не е стигнала до своето дъно и продължава да пада. Но нека споменем и че именно тези избори тотално издигнаха в култ безпринципните политически пазарлъци, а нерядко сделките се скрепяваха с източените по еврофондовете капитали.

Случайно или не, вотът като шоу беше подменен от сеира на Волен Сидеров. Той два пъти нахлува в НАТФИЗ, за да търси битка с разпространението на дрога. Още докато го пиша, и ми става хем смешно, хем тъжно за нас си.

Що касае безвремието на „Дондуков“ 2, то там годината си протече с обичайните шаржови напъни на президента Росен Плевнелиев, който започна да се самоизживява като външнополитически ястреб. Именно покрай него и покрай другата карикатура - министъра на отбраната Николай Ненчев, бе сътворен един от големите скандали на годината. От далечен Вашингтон, а не от тукашната власт научихме, че в България ще се разполага американска военна техника. Тази тема се проточи няколко месеца в увъртания, лъжи и интриги, но най-накрая стана ясно, че Ненчев е фабрика за лъжи. Същото се случи и малко по-рано, когато стана ясно, че американец е загинал на полигона в "Анево" при изпитание на оръжия за сирийската умерена опозиция. А колко е умерена, само тя си знае. И досега липсва истинско обяснение как бе заплетена тази геополитическа каша, която продължава да ни дърпа към дъното.

И така стигнахме до началото на 2015 година, когато основната тема за скандали бе прословутият заем от 16 милиарда, който така възбуди страстите у нас, че имаше митинги, речи, статии и яростен политически спор, досущ като времената, когато Тодор Живков беше още жив. Каквото и да си говорим с днешна дата, то благодарение на управляващата коалиция, начело с ГЕРБ, вече сме яхнали влакчето на ужасите надолу по спиралата на големите борчове. В началото винаги е весело, но никой не казва, че ни предстоят остри завои и мъка в близките поне 10 години. Особено след като финансовите министри се изживяват като фокусници и си играят с данъците и съдбите на хората като на играта от най-тъмните години на спекулата – „Тука има - тука нема“.

Все пак нека споменем и нещо позитивно. През 2015-а Бог пак беше българин, защото ни остави на завет от големия емигрантски поток. Все пак няколко случки показаха, че това си бе наистина жив късмет. Със или без инспекцията на британския премиер Дейвид Камерън, на практика границата ни е разграден двор – справка: убитият афганистанец под моста край Средец.

Оказа се, че България живее в динамично време, в което, ако тичаме след проблемите, сме обречени на изчезване като народ и нация. В същото време у нас човек не може да вдигне глава от скандали, медийни бомби и интервютата на Радан Кънев. Това е нашето собствено проклятие, което ни пречи да осмислим своето място в света и да разберем коя посока в мъглата да си изберем. Аз лично смятам от тази година да запомня това, че не трябва да се поддаваме на блуждаещите политически клишета в нашия динамичен свят. 2015-а в своя край успя да взриви част от клишетата, които ни бяха оковали в своя мисловен затвор. Тоест имаме причина за оптимизъм. Да се надяваме, че краят на клишетата и задкулисието им е наистина близо.