Реквием за Пеевски. Змията хапе най-лошо, когато умира

 
„Новинар” се спомина. В съня си се спомина, така да се каже. Кончината беше предхождана от дълго и мъчително боледуване. И накрая Пеевски го ликвидира. Мисля, че медиците го наричат асистирана смърт. Няма да е последното издание, ликвидирано от тоя… Ще консултирам думата с адвоката си и тогава ще я напиша. Но за Пеевски после.

Редно е, когато се прощаваме със скъп покойник, някой да каже няколко думи. Мисля, че съм подходящ. Седем години бях главен редактор на „Новинар”. Бяха трудни седем години, но и много хубави седем години, едни от най-хубавите. Вестникът ни беше беден, но душите ни бяха богати. Хубави хора се бяхме събрали. А бяхме и млади! И как умеехме да се веселим! Винаги съм казвал, че ако искаш да разбереш как бачкат едни хора, погледай ги как се веселят. Както справедливо отбеляза OFFNews, в края на 90-те години на миналия век „Новинар” беше в първата тройка по тираж. И вървеше нагоре. Докато Блъсков докара ВАЦ в България. След „24 часа” те купиха и „Труд”. И започна агонията на останалия български печат. Беше след фалита на банките. Икономиката закъса, рекламата се изпокри. И стана така, че вестникът беше купен от Антоан Николов. За един чувал пари го купи. С кола на НСО ги закараха. Честно, не ви лъжа. После Антоан прати трима безхаберници да ни контролират, та да пишем правилно. Щото ние малко се подбъзиквахме с премиера Костов. А той има чувството за хумор на гулията. Привикал Антоан да му говори. Но през цялото време побутвал по бюрото една папка с гриф „Строго секретно!”. Не знам какво е имало в нея, но Антоан излязъл силно притеснен и „с цвят на лицето, както се казва, хемороиден”.

Както и да е, не се разбрахме. Разминахме се основно за това що е вестник. Имаше и несходство в характерите и сексуалната ориентация. И с предишните собственици не беше лесно. Спомням си един скандал, в който ме обвиниха, че подправям хороскопа на Виденов, техен съученик и приятел. Което не беше вярно, но идеята беше добра и впоследствие няколко пъти се възползвах. С Антоан и неговите копои обаче стана невъзможно.

Днес се чувствам като родител, чиято рожба е тръгнала по кривия път. Боли ме, но знам, че наказанието е справедливо. Дълго наблюдавах как вестникът се изражда и често се питах дали не беше по-достойно да го фалирам, вместо да му търся нови собственици. Но когато става дума за хляба на 70-80 човека, мислиш в други етични категории.

После „Новинар” се оказа в ръцете на Пеевски. Скрит зад някаква Гергана Данова и управляваното от нея дружеството "А. Е. бест съксес сървисис България". Това дружество е собственост на друго дружество, регистрирано в Лимасол, Кипър, което на свой ред е собственост на трето кипърско дружество, чиито собственици пък са световно неизвестните адвокати Михалидис и Михалиду.
Всъщност „Новинар” беше първият вестник, към който Пеевски прояви интерес. През 2002 или 2003 г., забравил съм, бях вече напуснал вестника, ме намери един общ наш познат. Единственият общ познат, когото имахме тогава. Сега вече почти цялата журналистическа колегия са ни общи познати… Та оня ни каза, че искат да купят „Новинар”, но аз да съм го купел, щото службите проявявали обезпокояващ интерес към скъпите коли и изобщо начина на живот на един младеж на 23. Да го купя с техните пари, естествено. Но отклоних предложението поради явното му безумие. В края на краищата все пак купи „Новинар”. Или каквото там беше останало от него…

Но животът е кръгъл. Било ни писано отново да се срещнем с Пеевски. В началото на 2009 г. той и неговата майка купиха „Експрес” и нас барабар с него.

От мястото, на което се намирам днес, пред мен се открива прекрасна гледка към журналистическото ми минало. И няма да крия, че се чувствам като бръмбар, който каца от лайно на лайно… Кое от кое по-… Антоан Николов, Петьо Блъсков, Любо Пъпката и като капак - Делян Пеевски… Да го духа Лайбниц! Журналистическата теодицея има точно обратния отговор! Що съм работил с такива хора ли? Ами то няма други, бе! Зер Тошо е различен? Или Венелина, или СлаФка Базукова? Затова казах Лайбниц да го духа! Не може хем злото да се шири, хем този свят да е най-справедливият от всички светове…

Както и да е… Не се разбрахме с Пеевски и не беше възможно. Първоначално вестниците се ръководеха от неговата майка Ирена Кръстева. С нея се ядваше. Но през 2009 г. Бойко спечели изборите и трябваше да се плаща за онуй, Боко Тиквата, което не слизаше от страниците на „Монитор” и другите вестници на пресгрупа „Доган хабер”. Кръстева потърси политическо убежище в Брюксел. Делян стана шеф на пресгрупата и веднага тури запор на „Из делниците на един луд”. И ние навлязохме в епохата на трайните неблагополучия. Оказа се, че на свободния пазар няма търсене на ръководни журналистически кадри! Няколко централни и регионални вестника отклониха предложенията ни да им бъдем полезен. После разбрахме, че не е станало без добра дума от страна на Пеевски.

По някакви причини напускането ни много обиди Пеевски. И казал на един да ми предаде, че където и да ида, ще купи вестника и ще ме изгони и от там. И си удържа обещанието. Сега се е заел да ликвидира и в. „Ретро”, последния ни печатен пристан. Тоя път обаче вината не е в нас. Имаше една приказка за змията, която хапе най-лошо, когато умира. Та и Пеевски така. Не му се ходи сам в небитието и се опитва да завлече там и вестниците извън неговата група. Нали държи почти цялото разпространение на печатни издания. И е малко нещо като господ – той казва кой да живее и кой да мре. И навярно е редно държавата, в лицето на КЗК, да се намеси при тази проява на тежка злоупотреба с монопола. Но държавата е ортак на Пеевски по много линии и няма да се намеси.

В интерес на истината, той имаше известни основания да не ни долюбва. През 2007 г., в изблик на неконтролируема глупост, написахме, че изглеждал като „правен в час по трудово обучение”… В наръчниците по коректност това се заклеймява като „изгледизъм”. Грозно се получи, но нямах предвид това, че е малко дебел. Даже не малко. Нито пък за красота ставаше дума, а за цялостното излъчване, което в никакъв случай не му помага при първа среща. По някакви причини цялостното излъчване внушава мисли за трактор и редосеялка…

Между другото, през 2007 г. в редакцията на «Експрес» дойде бащата на Делян. Изобщо така се стекоха обстоятелствата, че се запознах с цялото семейство. Той създал сдружение за борба с корупцията. Корупцията в тяхното семейство. И каза, че още като 14-годишен, младежът заявил, че на 21 ще е милионер.

Разказвал съм ги тези работи и друг път. Но странното е, че пак ми е приятно да ги разкажа. Дано и на вас.
И днес, метафорично казано, седя на брега на Перловската река и чакам да се сбъдне китайското пророчество. Ако стоиш достатъчно дълго на брега на една река, неминуемо край теб ще мине трупът на твоя враг. Та седя и чакам да мине един дебел труп. Не буквално, разбира се.

Но, както казваше Йоги Бера, не е свършило, докато не свърши. Вестник „Труд”, също прикрита собственост на Пеевски, май върви по пътя на „Новинар”, и то с бодри крачки. Засега спря да излиза в неделя. После и съботата ще стане неделя, после и петък… Цялата вестникарска империя на Пеевски се тресе. Цялата му бизнес империя се тресе. Всъщност той в момента, ако правилно разбирам, издава, връща я на истинския собственик. Да се изразя литературно, усещането ми е, че Пеевски набара фазата.

Някога Джеферсън казал, че “човек, който не чете нищо, може да е по-интелигентен от човек, който чете само вестници”. Не бях съгласен, докато не видях на какво обърна вестниците Пеевски. И това някак ми помага да приема по-леко смъртта на „Новинар”. Ще го последват и другите храненици. Всички вестници на Пеевски са се набълбукали, да ползвам израза на премиера, с кредити от КТБ, които не могат да върнат. Изобщо печатът си отива. До десетина години няма да има и помен от хартиените вестници. И най-тъжното е, че на никого няма да му е тъжно. Защото, писано е отдавна, „няма нито един праведен, всички се отклониха от пътя, вкупом станаха негодни”. „Гърлото им - отворен гроб; с езиците си лъстят; под устните им - аспидина отрова; устата им пълни с клетва и горчилка…”.
Българските вестници бяха съсипани от алчността и суетата на издателите си и главните редактори. Прочетете книгите на Тошо Тошев „Жан, Иван и лъжата”, или как там й беше заглавието, и няма какво да ви убеждавам повече. Болни хора, които не пожелаха да разберат, че само се возят на рейса, а не го карат. То не бяха обеди с Костов, то не бяха вечери с царя, то не бяха рождени дни с Борисов… Продаваха се на едро и на дребно, лакействаха на всяка власт, подгъзваха на всеки паралия. До утре мога да ви разказвам за малките подлости и големите предателства, които се извършиха със свободата на словото.

А истината… Истината е безсмъртна и като такава може да почака.

Е, случващото се днес може да се приеме и като заслужено възмездие.

Но за да бъдем докрай справедливи, трябва да кажем, че печатът у нас е поставен в условия, при които може да избира само между две алтернативи: да сътрудничи на властта или да фалира. Държавата е най-големият рекламодател, а освен това и една голяма част от бизнеса избягва да инкасира негативи, забърквайки се с реклама в опозиционни издания. Българската държава не желае да има независими медии. Никой политик, докато е на власт, няма интерес от свободни медии. Като паднат от власт, изведнъж се сещат и припкат по редакциите. Само че, както обича да казва д-р Филипов, падналият няма приятели… журналисти.