Търсенето на неизвестния гроб на Гео Милев, безследно изчезнал през 1925 година на миналия век, на 30 години, ваденето на духа му от изоставен кладенец, който при това се оказва не единствен, в пустинния пейзаж, изпълнил сцената с множество подобни дупки, в които са били захвърлени писатели, журналисти, учители. При това в „Една и съща нощ“, според автора на документалния роман на Христо Карастоянов, върху който е изградена основата на представлението за Гео Милев. Историята, която днес се оживява от сцената на Народния театър, като оплакване на болезнената жестокост, като погребване на човечността, в нейния по-общ смисъл, и конкретната – историята на поета Гео Милев и анархиста Георги Шейтанов, тези две нива за навлизане в трагични пластове на българската национална съдба са неясно объркани в спектакъла на Иван Добчев.
Историята на Гео Милев, неговото семейство, неговата среда, приятелят му Георги Шейтанов, с когото издават списание „Пламък“, е сурова и симптоматична за българския пейзаж не само през 1925 година. И проблемът е за геноцида към интелигенцията, към талантите на България, за това, че те са съдени за поезия, за това, че никой не ги възприема като първенци на нацията и масово ги избива. Въпросът, който стои като дамоклиев меч над историята ни – за системното унищожаване на най-образованите, най-ярките имена в културата ни, днес е особено актуален. Това е кървавата следа от скъсаните връзки в културата ни, които я обричат на консерватизъм и периферност. Днес, почти век след историята с Гео, е важно тази пареща истина да бъде осъзната публично, да бъде възприета като историческа обреченост България да потъва в бездуховност и нецивилизованост. При това тези последни тежки присъди са казани от самия Гео още преди убийството му. Като тук става дума не за обикновена жестокост, а за унищожаване на елита на нацията ни и оттам - обричането на нейното достойно развитие като европейска и цивилизована държава.
Тъй като това не се случва повече от един век и всички ние циклим в трагичната ни криворазбрана цивилизация и демокрация, е важно от сцената да се разкаже убедително съдбата на Гео Милев - интелигент, европейски образован, бунтар, новатор, велик поет. Затова е неприемливо на сцената Гео да битува като дух на пленен военен, с раздърпан шинел и други елементи на герой, излязъл от небитието. Гео е реална личност, говорещ два езика, експресионист, интелектуалец, който в началото на XX век познава Европа, Германия, Лондон. От сцената, за зрителя именно това не става ясно – интелигентът срещу водовъртежа на времето. Явно Добчев не осъзнава, че едно подобно представление, близко до рецитала, също трябва да има контрапунктове, а за съжаление всичко е замазано в някаква патетична оплакваческа гама, мрачна емоционалност… Явно е забравена класическата максима, че не на сцената трябва да се страда, а в залата, публиката е важно да бъде разчувствана. А с рецитал трудно това се постига, за съжаление!
Смущаващо, неприемливо е представянето на Гео не в истинския му ръст на различен, на изискан интелигент в обкръжаващата го среда на политически терор и варварство. Това особено липсва в присъствието му, тъй като задачата на сцената е да визуализира проблема - интелигентът и варварите. Леонид Йовчев се мъчи в тази липса на фокус в изпълнението си на Гео, не е лесно да играеш духа на Гео.
Единственото, което спасява Йовчев, е това, че той владее словото си до съвършенство. Като стана дума за фокуса на образа на Гео, той е неубедителен като жертва, защото на сцената героят никога не е даденост, дори да е историческа икона като Гео Милев, сцената дава възможност за изграждането на личност, която се бори да не е жертва. Затова учи в Германия, затова поставя в Народния театър, затова издава списанията „Везни и „Пламък“. Или по-скоро Гео наистина е жертва, но това е резултат, това е постфактум и той не знае, че накрая ще стане жертва, както се казва и в спектакъла. Но на сцената думите не са достатъчни - трябва да има човеци, сблъсъци, истина. Спектакълът „Гео“ пропуска възможността да приближи съдбата и таланта на подобна личност до съвременния зрител, за да бъде заобичан, разбран. Да върнеш Гео Милев на България не като жертва, на която публиката да съчувства, а като ярка личност, която днешните зрители да припознават като част от силата ни да се противопоставим на варварството.
В спектакъла „Гео“ има опит чрез образа на младия Гешев, мракобесника, който действа не като убива своите противници, а ги опознава и иска да държи на близко разстояние. Не по-малко мерзка философия на полицейската държава, която настъпва срещу неудобните по всички фронтове. Този опит Гешев да бъде своеобразен контрапункт в спектакъла е неубедителен по друга причина - затънал е в щампите на актьора Валентин Ганев, известен в последните години с повторението на едно-единствено представление на сцената на Народния театър, вече в продължение на десетилетие.
Като говоря за актьорите и за фокуса на представлението - прави впечатление, че на сцената има най-много трима опитни актьори от трупата на Народния театър, а господства масовка от 20-ина студенти, явно ученици на Добчев. Но, за съжаление, те не показват ни най-малка свежест или нестандартност, не отстояват присъствието си на сцената на Народния театър освен като патетични марионетки на учителя си. И може би най-важното - че с това свое представление Иван Добчев показа безсмислието и безсилието на отстоявания от него през годините авторски театър, на режисьора пенкилер - който е автор на текста, който иска да наложи свой някакъв си театър. Но защо от сцената на Народния ни театър и защо с Гео Милев?
