В политиката, както и в живота, имаш избор – да говориш за отчайващата реалност или да се опиташ да си представиш бъдещето. В политиката, както и в живота, имаш възможност да създадеш бъдещето или да го провалиш. В политиката, както и в живота, нищо не се случва напълно случайно. Всички бяхме свидетели на доста гневните реакции на Борисов по отношение коментарите, че ще се кандидатира за президент. С риск да ги предизвикаме отново, нека да поразсъждаваме към събитието за България през следващата година – президентските избори.
Нормалното, което винаги се случва, е обсъждане възможността настоящият президент да се кандидатира за втори мандат. С Плевнелиев тази тенденция на анализите беше нарушена – като че ли всички по-скоро очакват с облекчение края на мандата му. И дори не се замислят върху една подробност – възможно е той да си въобразява, че гласуването „ЗА“ на референдума всъщност е гласуване в подкрепа на кандидатурата му. Естествено, подобна реакция би била връх в карикатурата на политическо поведение, която ни се представя вече 4 години от „Дондуков” 2, но не можем да я отхвърлим напълно. Плевнелиев със сигурност очаква, иска и дори се надява отново да бъде издигнат за кандидат за президент. И винаги съществува възможността някой да го направи.
Това едва ли ще е ГЕРБ. Първо, защото ако бяха доволни и горди с президента си, имаха доста възможности да го покажат. Случва се обаче обратното – от ГЕРБ са видимо доволни, когато не се налага да говорят за него и ако се разчита на тях, с месеци нямаше да чуем и дума за президента. Усещането е, като че ли им се иска да забравят, че съществува такъв. Второ, защото много е сериозна подготовката за изборите, за да не й обърнем внимание. На практика, настоящият президент би бил кандидатура само ако ГЕРБ имат желанието да загубят изборите, т.е. да се откажат от президентството. Но дори и в този случай по-логичното е да използват това като разменна монета ако не за повече власт, то поне за отказ от искане на такава – например издигането на Кунева би им решило един такъв проблем с партньорите. Трето, да издигне отново Плевнелиев, за ГЕРБ ще означава да се подиграе откровено с българския народ. Не че не биха могли да го направят, но прекрачването на определени граници в политиката, дори в България, може да предизвика неочакван резултат и ще се налага да реагират като при загубата в Плевен.
На предстоящите догодина избори ще наблюдаваме битка както в дясно, така и в ляво. В десницата, освен възможната, но неприемлива кандидатура на Плевнелиев, има широк спектър от амбиции – Реформаторите ще искат да имат своя кандидат, царят също демонстрира интерес и известна активност, която на фона на неговия начин на действие е направо хиперактивност. Към това трябва да прибавим обсъжданата преди година кандидатура на самия Борисов, която остава възможна. Защото това е най-рационалното нещо, което може да направи премиерът след две години загърбване на икономиката и нарастващо напрежение във всички социални сектори. Ако прибавим липсата на реформи и продължаващият отказ на управляващите да дават пари за тяхното реализиране, както и досегашната политическа кариера на Борисов – президентството е отлична и при това дългосрочна алтернатива на премиерското място.
Към тези минимум четири трябва да прибавим поне още 5 кандидатури, които си заслужават обсъждането. В АБВ амбициите на Първанов трябва непременно да бъдат отчетени - той също си точи зъбите за президентския стол. АБВ не успяха да използват местните избори за възможно обединение за президентските избори. От една страна, продължават да вярват на ГЕРБ, че може да ги подкрепи. От друга, все още си вярват, че БСП няма сериозна алтернатива, защото така или иначе доста социалисти ще си гласуват за Първанов. Струва ми се, че и в двата им аргумента има повече вяра, отколкото разумни основания. „Атака” също ще излезе от мъглявината, няма да пропусне да стегне редиците и ще използва изборите, за да обърне внимание върху себе си чрез своя кандидатура и тя, естествено, ще е лидерът им Сидеров. ДПС също се гласят да издигнат свой кандидат. Прелюбопитно ще е, ако го направят. Защото българският опит показва, че това се прави само когато има ясна договорка както за първия тур - чрез тази кандидатура се ограничава възможността гласовете на ДПС да бъдат разпределени между други кандидати, така и за подкрепа на втори тур. С други думи – ако ДПС имат свой кандидат, това със сигурност ще означава, че се свири договорен мач в полза на Борисов.
Гласове в ляво ще търси не само бившият президент, но и настоящият академик и председател на БАН. Толкова ранното издигане на една кандидатура в български условия винаги я превръща в голяма степен в мюре. Дали такъв е случаят – много е вероятно. Въпреки че академикът се поскри в зоната на здрача от момента на издигане на кандидатурата му. Което подсказва, че кампанията му ще е насериозно, което пък поставя въпроса – кой стой зад гърба му чисто финансово – и дали пак не става въпрос за предварителни договорки за блокиране възможността гласовете на изборите да се консолидират около друг кандидат и той да се превърне в сериозна алтернатива на основния играч, подкрепян от ГЕРБ.
На кандидата на БСП няма да му е никак лесно, особено ако кампанията покаже (както при местните избори), че нещата са предварително договорени. Но по-вероятно е да има такъв. Защото независимо от кризата в партията избирателите на БСП (особено на президентски избори) са доказвали, че могат да се консолидират в подкрепа на конкретна личност. И защото точно участието в президентски избори е една сериозна практическа възможност за стабилизиране на политическо влияние и привличане на доверие. И БСП едва ли ще изпусне подобен шанс.
Ако можем да обобщим – кандидати бол. Но изборите ще станат интересни само ако основните политически сили участват с истински сериозни кандидати. Така че изборът, който ни предстои, би могъл да бъде или между засилване влиянието на президентството и превръщането му отново в център на власт, или в утвърждаване тенденцията да си имаме легитимен политически фарс.
