Проф. Юлиан Вучков,
доктор на филологическите науки
За съжаление днешната художествена литература у нас с малки изключения е далеч от равнището на поетическите и белетристичните върхове в нея. Много нейни прояви затъват ту в бездарното съчинителство, ту в маниакалното самочувствие на слаби автори, които се вземат много насериозно. Те дори си въобразяват или поне се натискат да ни внушават, че превъзхождат силното ни литературно наследство, че то вече е прелистена и последна страница в нашата история. Те му противопоставят уж много свободното, а всъщност разпиляното, разхвърляното, разгащеното словоизливане.
Но как да се създава качествена художествена книжнина, след като литературната критика беше изгонена от хоризонта веднага подир 1989 г?! Уплашиха я и я убиха под предлог, че тя била не полезен съветник, а зловещ цензор на бившето комунистическо управление, макар че нейната положителна дейност има хилядолетна история. До 1989 година наистина имаше партизирана, но и талантлива, относително смела критическа практика. Лошото е, че медиите се съюзиха с всяка литературна групировка в омаскаряването на отрицателните критически оценки за нея. Те не са коментатори. Те са само лигави и глупави рекламатори на литературните факти.
Днес БНТ се залавя да натрапва писането на ръкописи от всякакви лица и да възнаграждава най-добрите от тях, особено ако те са материал за създаване на роман. Началството на тази медия явно не разбира, че писателите се раждат, че те са изключение, а не са половината от българския народ. Решили са да удостоят литературното жури с „авторитетното” присъствие на Ваня Щерева – една неосъществена актриса и авторка на отпечатани бръщолевения. Вярно е, че председателят на тази комисия е Владимир Зарев – един продуктивен и амбициозен белетрист. Но той далеч не е между най-престижните литературни арбитри. Защото в белетристичните му текстове има любопитни наблюдения, преценки. Но те са изтощителни подробни. Зарев няма развито чувство за житейска и художествена мярка. Не знае кога да сложи точката. И често затъва в очевадните словесни излишества. Затова не ни позволява да се порадваме на малкото му любопитни художествени попадения.
Когато се възмущавах от факта, че безброй некадърници оскърбяват сложностите на поезията със своите трупаници в нейната зона, покойната ми майка казваше, че е по-добре хората да съчиняват тъпи стихове, отколкото да пиянстват и да играят на карти през свободното си време. А аз се съгласявах с нея. Но при важната уговорка, че те не бива да хабят хартията като издават словесните си излияния, а да си ги четат у дома било сами, било на мама, татко, баба, дядо, кака, батко, леля, чичо.
И днес имаме, макар и само няколко много добри живи, но вече доста възрастни писатели, като Никола Инджов, Лиляна Стефанова, Петър Караангов, Недялко Йорданов. Но за съжаление медиите не огласяват нито новите им творби, нито тяхната гражданска дума, въпреки че те са все фигури с доказано и активно социално мислене.
В замяна на това телевизионната аудитория не може да се отърве от самохвални, арбитражни, мисионерски, но все всекидневни изявления на литературни „звезди” като Георги Господинов и Калин Терзийски. А специално Терзийски е готов да не спи много нощи наред, но да ни облива с „ясновидските” си устни и напечатани „прозрения”. Слушах го съвсем малко. Но достатъчно за да разбера, че той търкаля словата си така, сякаш говори като върховен пратеник на Бога. Отначало се забавлявах докато поемах неговите самодоволни наставления кога в медицински, кога в религиозен стил. Но скоро го изоставих, защото неговото каканижене ми докарваше дълго главоболие. Веднага установих, че той е измъчено напрегнат от напъването да произвежда бисери, общочовешки правила с всяко свое изречение. Той често приказва бавно,отличава се с дългите паузи между отделните фрази, даже думи. Така хем се наслаждава на казаното от него, хем срича. Защото той не намира мечтаните от него подходящи слова и мисленето му започва да заеква. Той се бави, защото сякаш не е на себе си, докато се насилва да ни шашне с разпокъсаните си словеса.
Беше при Милен Цветков от Нова Телевизия, когато ни заплаши, че може би ще спре да твори, защото писането му трябвало да се цени много повече отколкото през настоящето. Тогава въздъхнах облекчено. Но скоро се разочаровах, защото се уверих, че няма спасение от неговото напиране да ни занимава със себе си по всякакви поводи и даже без такива. Той като че ли все настоява да се съгласим, че няма равен на себе си. На моменти редовете от неговите литературни съчинения са в гамата на сънуваните кошмари или поне на бълнуванията. Те много често не са смислово, логически свързани. Нерядко са хем мъгляви, хем банални. Обикновено те са претенциозно коментиран, а не истински живот на лицата в тях.
Георги Господинов пише далеч по-ясно от Терзийски. Но тази яснота често не е пълнота, а е боксираща ме пустота в писането. Много са неговите внезапни прехвърляния от „главата към краката на изложението”. И той е от тези, които бъркат оригиналното със скандалното, а често и с изтърбушеното „творчество”, но не от глупост, а от хитрост. Той подменя свободното с разгащеното словоизливане само за да се различава от най-често срещания, всеизвестния, познатия стил на изразяване. Така иска да минава за най-различния автор в България. Но май му се ще да го възприемам като истинско чудо не само в нея. Защото все повтаря колко много го превеждали и обожавали в чужбина. Неговият „Естествен роман” например с най-чиста съвест може да се определи като много неестествено, грубиянско, на редица места и нечистоплътно литературно ръкоделие. Защото той се разполага почти все върху основата на думи от дъното на живота и даже от уличните локви.
А ето и само няколко късове от неговия „Естествен роман”: - „Живях с едно гадже, което постоянно беше в кенефа. Поне 4 пъти на ден по час и половина, засичал съм я... – Мрачно място е кенефът, пич, дупка... Веднъж обаче, като й давах зор да излезе, тя отключи вратата и поиска аз да вляза вътре. Нищо не се получи. Един кенеф е твърде тесен за двама, да го знаете. Гледам я седнала, изсулила бекините си, като че ли е хлътнала в чинията, а бе като глътната. Само коленете й, краката й стърчаха. Никаква приказка не стана... – Да не те беше гнус, а? – казах си аз. Мрачно място е кенефът, голяма дупка”. Чудя се с какви аргументи превъртялите почитатели на Господинов ще отрекат, че тези редове са не само противни, а са и просташки.
Господиновият „Естествен роман” е очевадна и бездарна имитация на крайно модернистичната западна литература, но повече на западната драматургия на абсурда. Пренаселена е от бездарното разтягане на едни и същи досадни, гадни и ту битовистични, ту изкуствени, маниакални умувания. Но той и не малкото му хвалители сред снобите, лъжеинтелектуалците, медиите, огласяват творчеството му като любима читателска гозба.
Няколко пъти забелязах, че главно жените връщат „Естествен роман” един ден след като са го взели от библиотеката. Запитах ги защо реагират така. А те отговориха, че са тръгнали към него главно защото са били побъркани от заговора на всички телевизии да рекламират бясно Господинов като космическо явление. Но само след първите няколко страници се уверили, че тази прехвалена манджа става за хвърляне, но не и за ядене. Това изделие демонстрира липсата на уважение към посегналите да се занимават с него.
Аз не съм между превзетите и консервативните чистофайници в художествената критика, практика. Автор съм на три вече достатъчно известни споменни тома. А те вървят против разкрасената, напудрената, стерилната художествена литература. Защото тя откакто съществува разкрива не само привлекателните, а и грозните, безобразните, ужасните, тъпите неща в живота. Но когато е качествена, тя ги осветлява така, че да стимулира нашето желание, усилие, да се разделим с тях. Защото ценната художествена книжнина вече хилядолетия наред помага на хората да живеят по-интересно, по-полезно, по-красиво, освен че ги развлича. Тя изобличава, подиграва злото, но не се забавлява садистично с него, както се случва с Господинов.
Аз отдавна взех да се питам защо особено телевизиите почти предлагат диван за живеене на Терзийски и Господинов в техните студиа. Защо те са обявени за знаме на днешната най-модерна, най-новаторска литература, след като написаното от тях може би не винаги, но достатъчно често се оказва един фалшификат, един образец за безразборно, хаотично, маниакално трупане на думи?!
И сам си отговорих, че днес голяма част от журналистическата общност предпочита изкривената, одупената пред красивата художествена стилистика. И не само това. Сорос – този милиардер, но и свиреп бандит, мошеник, американски гражданин от унгарски произход - наля много пари у нас, за да се създава антинационална, антисоциална и дори извратена литература. Той създаде у нас български филиал на неговото „Отворено общество”. Популяризира го първо чрез Нов български университет. А после чрез денонощни медийни реклами, хвалби, прослави. Самият Георги Господинов беше председател на българското „Отворено общество”. Но той, Терзийски и подобните на тях са и мощно публикувани, финансирани, награждавани от издателства, от кметства, но най-вече от софийското, от Министерството на културата, от факултети по филологии и философия, от парвенюта сред крадливите милионери. А въпросният безумен лъжемодернизъм се състезава с още по-вредното кръчмарство в днешната художествена практика, защото то е масово явление.
Чета стихосбирката „Писма до Гаустин” на Георги Господинов. И придобивам чувството, че се задушавам в подземието на една вулгарна „поезия”. Тя се зъби, плези, гаври се брутално било с отчаяните, малодушните, било с извратените човешки състояния. И сякаш се наслаждава, докато ги онагледява и ги обесва с невъобразима наслада. Пак се сблъскваме с противно и злобно поднесени битовизми. Нападнати сме от едно вулгарно, но и безмислено стихоплетство. Срещаме се с безброй ту ужасяващи, ту угнетяващи ни изрази като: „Когато спрат да се обичат, чешмата капе”, като „Парапатетиците тътрят сандали умислено и се смесват с туристите”, като „Живакът на дните се пръсва по мрамора” и най-вече като безумието, че „Трябва да е родство по кръв – рязането на вените сродява с някой, който не познаваме”.
Но аз бях особено изненадан, че поне на вид все още женствената Валентина Радинска, е написала грубиянски, натрапчиво мрачни, дори гробищни стихове в нейните творби „Нощна книга”, „Всичко”, „Поне”. Голямото ми неудовлетворение не идва само от факта, че те са свръхпретенциозни, позьорски, а някъде и свирепо извъртяни. Лошото е, че те са и пренаситени пак с противни думи, словосъчетания като „мърша”, „хъркащи хрътки”, „чумен несвяст”, „центрофугата на дните”, „Виреят само белите овце, черните са за клане”. И трите произведения издават едно маниакално самочувствие. Те ни стряскат с желанието на авторката да се противопоставя на всичко извън нея като влиза в ролята на жестоко безпощаден съдник и луднал враг на всичко. Затова аз вече съвсем не се изненадвам, че тя дълго дърпа конците на управници като министъра на културата Вежди Рашидов, като малки началници в лицето на Боршош – директора на НДК и организира неспирното всенародно възвеличаване на Крикор Азарян – нейн покоен съпруг и режисьор. Тя и те го представят като световна театрална величина. Не само бивши студенти, а и всички медии падат на колене пред Азарян. Говорят за него като за недостижим и безсмъртен постановчик, педагог, сърдечен партньор на обкръжението си. Характеризират го като първокласен интелектуалец, макар че той имаше много беден словесен изказ и трудно намираше думите, сричаше, заекваше докато ни поучаваше от екраните. Стигна се до смехотворното положение да кръстят представителната зала № 2 на НДК на негово име. Но за лудостта няма умора. Възникна безумието да хвърлят пари около всенароден и масово рекламиран пазар за подарени обувки. Най-оригиналните от тях щели да се втъкаят в мраморни плочи пред горепосочения салон. Така щяло да се подчертае, че вълшебният творец Азарян не забравял как бил работник в пловдивския завод „Петър Ченгелов”, където произвеждал обувки, които пък отваряли път към духовността. Някои от моите приятели между професорите не бяха чули обявяването на тази идиотска кампания и като им я разказах, спонтанно я определиха като дело на душевно болни наглеци. И всичко това, след като в НДК няма паметник на гениалния оперен певец Борис Христов, макар че пред него се прекланя целия свят. Презрително са подминати такива блестящи режисьори като Кръстю Мирски, Методи Андонов, Леон Даниел, Вили Цанков, Николай Люцканов, макар че Азарян има отделни приемливи постановки, но е чирак в театъра, ако го сравняваме с тях.
Най-идиотското е, че аз съм почти самотник в битката с подобни и безкрайни сривания на нормалната ценностна система в областта на художественото творчество. Други се възмущават и подиграват тези факти почти само на 4 очи.
Неприятното е, че не само Валентина Радинска, а и други иначе добри поетеси внесоха грубиянски, противно мъжкарански интонации в нашата поезия. Имам предвид Миряна Башева, Маргарита Петкова, Камелия Кондова.
През ранния период от своето творчество Башева спечели доста почитатели със своите навъсени, сърдити, дори много ядовити, но и умни стихотворения. Те бяха интересно изобличение, особено на фалша, демагогията, лицемерието, двуличието, фанфарското самочувствие на овластени и други малоумници. Но тя, уви, отдавна вече затъва в дебрите на вулгарното и даже вампирското словоизливане в стихове. Тя първа поведе поетическото хоро в чест на така нареченото мъжко момиче. На тази тема сътвориха увлекателни, запомнящи се стихотворения Маргарита Петкова и Камелия Кондова. Но вече е крайно време те да се разделят с тази изтъркана, досадила ни плоча и да посветят творческите си сили на женствената, свръхчувствителната, ласкавата, нежната,всеотдайната майка, съпруга, любима.
Уви, Георги Господинов, Валентина Радинска и Миряна Башева не са единствените създатели на днешните кога некроложни, кога злостни редове - тези складове на таласъмски слова. И много други автори, авторки системно прогонват красотата, хармонията, рицарската извисеност от многохилядната история на поезията. И те смятат, че превъзхождат подсладените, розовите, изкуствено разкрасените творби от полето на социалистическия реализъм. Затова наводняват своите изделия с извратени, изкривени или най-малкото брутално разгащени словоизлияниоя, настроения.
Днес много лица смятат, че са поети, творци и че заслужават да имат даже относително широка читателска аудитория, само защото пишат стихове. Обикновено техните стихоплетства са бездарно произведени, лоши статии, есета, които просто са подредени в куплети. Те не са образовани и не са природно богати от гледна точка на естетиката в поезията. Нямат ум и ухо за нейното хем съдържателно, хем благозвучно звучене.
Нямат сетива за онази нейна специфика, която я прави художествено, а не друго явление. Забравят или просто не признават, че тя притежава задължителни професионални правила, закони, макар че е плод на таланта и на неговото вдъхновение. Тяхните словоизлияния са напъване в имитирането на художествената словесност. Хващат се за свободния стих като удавници за сламка, защото не схващат, че поетическата литература е мислене, но и музика, която се подхваща както песента. А други считат, че са поети само защото събират римуващи се думи като „птиче” с „мъниче”, „кокиче” с „добиче”.
Състоянието на сегашните романи също никак не е розово. Бяха написани не малко от 1989 година насам. Но нито един от тях не придоби дори една относителна обществена известност. Защото повечето от тях са пак изкелифещени, позьорски, претенциозни. А други пък са многословни, крайно банални, нетърпимо протяжни, убийствено обяснителни. Всички следващи епизоди са варианти и повторения на предхождащите ги.
Лъжеромановите излияния на така щедро натрапваната Людмила Филипова например са престояла словесна яхния от битовизми, тарикатлъци, алабализми, дори цинизми за четене пред маниакални жени на днешни богаташи.
За съжаление авторите на ту фалшивата, ту примитивната уж художествена литература са чести гости на медиите и главно на телевизиите. Водещият нерядко ги представя и ги рекламира като творци на невиждано равнище, като гордост за нацията ни, защото е техен приятел, но най-вече защото е художествено неграмотен.
Нашата драматургия винаги е била под ръста на поезията и на художественат проза. Но сега тя е почти умряла, макар че безплодните упражнения на нейните производители се награждават от лъжеакадемията „Аскеер”. Въпросните изделия търкалят ту безмислици, ту безумства в диалози.
По-убедителни постижения има само в областта на днешната мемоаристика. И там се натрупаха много смехотворно самохвални, авторекламни и ту тъпи, ту клюкарски, лъжовни словоизлияния. Но пък се появиха няколко добри книги, макар и на съвсем различно професионално равнище.
Художествената литература /поезията, белетристиката, драматургията/ е основа на всички изкуства: театъра, игралното кино, операта, оперетата, забавната песен, а вдъхновява и много създатели на картини, на симфонични тваорби. Всички задължително я усвояват още от основното училище и чак докато получат диплома за гимназиално образование. Затова тя е и знаме на духовността.
