Главните беди на обществото не са наркотиците и алкохолът. Ако търсим истинския източник на проблемите си, не трябва да тестваме хората за наркотици, а за глупост, невежество, алчност и жажда за власт.
П. Дж. 0'Рурк
Има време за събиране на камъни, има време и за разхвърляне на камъните. Има време и за бой с твоите камъни по твоята глава. Това, последното, го няма в Еклесиаст, но се подразбира. Щом има време за всичко, има и за това. Днес е времето за реформаторските камъни по реформаторските глави. И нямам намерение да им ги икономисвам.
За разлика от много колеги, няма да се вайкам за провалената съдебна реформа. Оплаквах я цяла година. Краят й беше предизвестен. Агонията започна от първия ден на този кабинет и не би трябвало да изненадва никого. Преди много време ви писах: „Участието на РБ в реформаторската мимикрия легитимира нищонеправенето, реалната загуба на време за реформите в България”. Това е един от онези случаи, в които искрено ми се иска да не съм бил чак пък толкова прав. Напротив, щях да бъда много доволен, ако бях опроверган. Но когато познаваш хората, е трудно да сбъркаш.
Борисов направи своя избор. От едната страна бяха реформите, от другата страна - Пеевски и Цацаров. И Борисов не избра реформите. Още от изказването му в „Панорама” стана ясно какво предстои. Изказването му беше предшествано от мощна артилерийска подготовка в медиите на Пеевски. Лично Блъсков писа в „Труд” и покани министъра да се направи, че го чакат някъде другаде…
Радвам се на оставката на Христо Иванов. Радвам се на всяка капчица достойнство, която може да се изцеди от български политик. Но той се оказа просто изключение, което потвърждава правилото. За съжаление, мнозинството от представящите се за десни лидери страдат от злокачествена политическа анемия. Приемете доброволно тази диагноза, за да не се налага да давам примери с Лукарски, Кунева, Москов, Танев… Чухте ли какво каза министърът на просветата? „С министър-председателя се виждаме в средите и аз го попитах: "Има ли някакъв проблем?". Той не ми обърна внимание. Това е съвсем категоричен знак на подкрепа. Поне аз така го тълкувам".
Приятел написа във „Фейсбук”, че имаме здравен проблем в просветното министерство. И аз не можах да му възразя, ако че и Тодор ми е приятел
Между дясното и центъра няма нищо, празно, въздух…
Лъсна грозната истина, че коалицията „Реформаторски блок” е скрепена с плюнка. ООД, създадено целево за усвояване на едни остатъчни десетина процента десни гласове. Поредният опит за комасация* на дясната политическа нива излезе ялов. Оказва се, че единството е постигнато не на територията на желанията за нов морал, на стремежите за реформа на съдебната система, на решимостта за борба с корупцията и цялостна промяна на обществото, а върху лични и поради това - тясно користни цели. Няма да ги назовавам, въобразете си ги сами. Всъщност те не са много. Власт и пари, пари и власт. И медийно внимание за поддържане на болното самомнение.
Погнусен съм, честно ви казвам. Въпреки ниските ми очаквания. И на свой ред открих, че „в пороците човек може да се усъвършенства не по-зле, отколкото в добродетелите”.
Гърчат се като глист на синапова клонка, само и само да запазят поста. Пред нас са моралните скелети на едни хора, някои от които довчера изглеждаха почти прилично. Мизерия. „Продължаваш, ако те разстрелят – разстрелят, толкова е просто”, героизира министър Москов дребните си подбуди. Не, няма да го разстрелят. Има конвенция, Третата Женевска конвенция на ООН защитава предаващите се доброволно в плен. Тях не ги разстрелват.
Занапред той щял да се съсредоточи върху това да предложи не от името на ДСБ, а в лично качество достойна кандидатура за правосъден министър, който да продължи реформите в сектора.
Ама моля ви се, няма нужда. Достойните вече са в редичка пред кабинета на премиера. Предвожда ги не кой да е, лично вицепремиерът Кунева и нейният сол… Не, тя е жена и няма такова… Нейният заместник Даниел Вълчев. Вълчев тези дни има вид на човек, крайно нетърпелив да се издигне. Между другото, отказът на Тодор Танев да напусне правителството има известно обяснение и в това, че дни преди гласуването на Конституцията в РБ май бяха решили да му вземат главата, за да удовлетворят министерските мераци на Вълчев.
Има нещо дълбоко несиметрично в обществената картина. Все едно да гледате Дон Кихот, след който вървят една дузина санчовци. Не става, нали! Но това, което не става в литературата, става в живота. Един Радан се маскира на Дон Кихот, а след него се влачат разни, да не ги изреждам отново, щото ми е неприятно.
И най-смешното е, че Радан не може да каже: „И ти ли, Петре?!”. Защото той добре знае, че и той. От много време премиерът набива един интригантски клин, кътка Москов, хвали го, защитава го. Е, има време и Москов да си получи неговото, гробището на употребените и захвърлени от Борисов е пълно. Но това не е наша грижа.
Дано не ви се струвам много остър. Но в момента имам сериозен проблем с това, което психолозите наричат „управление на гнева”. Опитвам се да възпитам в себе си някаква култура на гнева, известна толерантност към слабостите и пороците на политиците, нали и те са хора, но невинаги ми се отдава. Прочетох в „Медиапул”, сайт, който не мога да заподозра в лоши чувства към Реформаторите, още по-малко към Кунева, че по времето, когато излезе фалшивият имейл за оттеглянето на ДБГ от правителството, госпожата вече преговаряла с Борисов да им даде правосъдното министерство, в противен случай ще последват ДСБ. Ако е вярно, нямам друга дума, освен търгашество. Долно търгашество. Борба за наследството пред още пресния гроб на реформата. Мадам Кунева се очертава като големия поп Кръстьо на цялата работа.
Мишокът Лукарски вика: "Управляващата коалиция в момента е стабилна... на този етап не мисля, че има аргументи за оттеглянето ни от властта".
Един приятел каза, че Кунева щяла да напусне правителството последна, даже след Борисов. Но мисля, че ще има сериозна конкуренция за последното място. Лукарски няма да го даде без бой. Защото не само думите срещу Борисов са били трик. Битката за реформа на съдебната система също се оказа трик!
Казвал съм, че е грешно да се мисли, че всички български политици са продажни, себични, корумпирани… но рядко е грешка. Е, Видовден дойде и се видя, че наистина не е грешка. Дори не е и грешно, защото изключението, което правят Христо Иванов и Радан Кънев, само потвърждава правилото.
Ако ви е трудно да се ориентирате на чия страна е истината, моля прочетете речта на председателя на Върховния касационен съд (ВКС) Лозан Панов, произнесена на тържеството по повод 135 години от основаването на ВКС. „Непрекъснато тиражираната лъжа, че начинът, по който се избира ВСС и колегиите във ВСС не е толкова важен, защото, видите ли, тепърва предстоят промени в различни закони и кодекси, които са много по-съществени за реформиране на съдебната система, не я прави истина.”
Истина е, лъжат ни!
„Членовете на ВСС се възпроизвеждат надолу по веригата и затова как и какви хора се избират във върховния орган на съдебната власт е най-важната стъпка, за да започне промяната в цялата система.”
Шефът на ВКС Лозан Панов зае една достойна позиция. Не ми е позната мотивацията му. Спомням си, че беше нарочен за човек от квотата на Пеевски-Цацаров, дори правосъдният министър Христо Иванов отказа да отиде на избирането му. А когато то стана факт, каза нещо в стил „лошите пак победиха”. Спомням си и драмите, които предхождаха избора. Катастрофа, болница, оттегляне на кандидата, връщане на кандидата… Изобщо имаше смущения в изпращания сигнал. Но сега не говорим за човека, а за каузата. Ще ми се да вярвам, че на някакъв етап е продал душата си, за да получи позицията и правото да прави добро. Редки случаи, но се срещат понякога.
Води се битка за нашето бъдеще. Но обикновеният човек е объркан, изгубен в терминологията. Едните ни говорят за разделянето на ВСС на колегии, за начина на формиране на тия колегии, за квотите в тях, за вида на гласуването, за промени в Съдебния закон… Другите опонират, че далеч по-важни са промените в процесуалните кодекси, ускоряването на законодателния процес… Нормално е хората да се объркат.
Но нещата са много по-прости. Битката е за една, както казват брадърушките, friendly (приятелски настроена) прокуратура. Която ще си затвори очите, когато властта бърка в кацата с меда и си облизва пръстите шумно. Една прокуратура, която ще се прави, че не вижда. А когато все пак се наложи да види, шумно ще арестува, но така ще претупа работата, че да не може да мине през никой съд. За 25 години се откраднаха няколко Българии, а в затвора няма нито един престъпник.
И още една истина ще ви кажа. Премиерът зове (и плаши) да сме запазили стабилността. Ами то и блатото е едно от най-стабилните места. Гробищата са даже и още по-стабилни. Кое точно да пазим? Преди една година точно тук описахме тази стабилност: Византийщина в политиката, волунтаризъм в икономиката, „правешко” хитруване във външната политика, популизъм и демагогия в социалната сфера. Заеми, които все не достигат, еврофондове, които все се крадат, реформаторско говорене и антиреформаторска практика… Да, стабилността е важна, но зависи на какво ниво е тази стабилност. Стабилността в мизерията и корупцията не е и никога не може да е ценност. Съпричастността към тази „стабилност” е срам и позор, а не политическа мъдрост.
* Комасация – окрупняване (бел. ред.)
