Последната мода сред българските партии е обединението. Старите вражди се забравят, лидерските претенции се потискат, милите усмивки заменят намръщените физиономии. Причината за тези метаморфози е прозаична и няма нищо общо с някакво осъзнаване, че е по-добре да се живее в сговор, отколкото в противопоставяне. Просто българските партии или поне голяма част от тях осъзнаха, че ако искат да имат електорален успех, трябва да понамалят претенциите си за изключителност и да се коалират със сходни политически субекти. Това е напълно логично разсъждение и няма нищо странно, ако партиите се придържат именно към него, когато определят стратегията си. Проблемът на българската политическа действителност обаче е в това, че коалиците се създават не толкова на принципа на сходните политики, а на желанието да се попадне в парламента на всяка цена. Затова и публиката гледа на коалиционните движения не като на нещо нормално, а като на насилено действие, предизвикано от чисто утилитарни цели.
Да вземем например прясно създадената патриотична коалиция, която включва ВМРО, „Воля“ и НФСБ. Съвсем доскоро представителите на тези партии си разменяха люти обиди и се кълняха, че никога повече няма да седнат на една маса. Обаче резултатите от вота на 4 април ги накараха да седнат. Явно осъзнаха, че по-добре да смирят гордостта си, отколкото отново да подсмърчат извън сградата на парламента.
Доста по-интересно се развива ситуацията вляво. Най-малкото защото там вече съществува повече от една коалиция. Оказа се, че Жан Виденов влиза в предизборната надпревара не само с нова партия, но в компанията на още три структури. Всъщност няма значение дали в новата коалиция влизат 4, 14 или 144 партии. Безспорният фронтмен там, човекът, който може евентуално да донесе някакъв успех, е тъкмо бившият премиер и бивш лидер на БСП. Неслучайно подчертавам думата „бивш“. Първите медийни изяви на Жан Виденов след четвъртвековното отсъствие от активната политика показват, че това, което най-силно го вълнува, е миналото. Той говори за перестройката, за прехода, зя някогашните си другари от БСП. Някои от изреченията му са леко неразбираеми, но все пак общият смисъл е ясен. Виденов не харесва нито процесите, нито основните действащи лица в тях от последните три десетилетия. Сигурно е, че доста хора споделят това мнение и по този показател бившият премиер ще набере точки. Само че за да има една формация успех, тя трябва не само да ругае миналото, но и да представи позитивна визия за бъдещето. Избирателите не просто искат някой да им каже защо досега са живели зле. Те искат и да знаят какво ще направи поредният кандидат за гласовете им, за да живеят по-добре оттук нататък.
Още с появата на Жан Виденов на политическата сцена беше ясно, че най-големият губещ от неговото завръщане е БСП. Гласовете за бившия премиер ще дойдат най-вече от разочаровани социалисти. Почти веднага след заявката на Жан Виденов дойде и отговорът от „Позитано“ за създаването на „широка лява коалиция“. Имиджово това изглеждаше много добре. През целия преход публиката е свикнала с това, че постоянно някакви хора напускат БСП. Тук даже не говоря за разни анонимни партийни апаратчици, а за знакови лица на социалистическата партия. Някои от тях дори са били лидери на партията, премиери, президенти. Вярно е, че БСП досега винаги е успявала да компенсира тези загуби. Тоест, колкото и важни да са били отиващите си политически фигури, партията е продължавала да играе основна роля в живота на страната. И все пак по-добре е за една политическа структура името ѝ да се свързва с процеси на обединение, а не на разпад. От тази гледна точка анонсът за бъдещата лява коалиция вдигна акциите на БСП. Партията определено имаше нужда от глътка въздух. В последните седмици неудачите са постоянният ѝ спътник. Получи много лош резултат на изборите. Вместо да се конкурира с ГЕРБ за първото място, се срина до трета политическа сила. Мнозинството от анти-ГЕРБ настроените гласоподаватели отказа да я припознаяе за главна опозиционна сила и предостави тази титла на „Има такъв народ“. В самата БСП стана нещо, което не се беше случвало от маргинализирането на вътрешнта опозиция – заговори се за това, че Корнелия Нинова трябва да подаде оставка. Анонсът за широкия ляв фронт трябваше да неутрализира всички тези негативи. Разбира се, доста спорно е дали формации като АБВ, „Движение 21“ или „Нормална България“ ще допринесат за вдигането на изборния резултат на БСП. Само че в случая бяха важни не толкова числата, колкото намерението за пръв път след много години да се върви към обединение вместо към разпад.
Скоро обаче се оказа, че новината за предстоящото голямо събиране е твърде преувеличена. След известни колебания най-колоритната фигура, а именно г-жа Татяна Дончева, предпочете да продължи сътрудничеството с „отровните“ си другари, вместо да се върне в лоното на партията майка. Със сигурност споровете за това кой е виновен за несъстоялото се завръщане ще продължат още дълго. Г-жа Дончева ще сочи укорително с пръст към г-жа Нинова, а пък г-жа Нинова ще твърди обратното. Друго обаче е по-съществено. За БСП беше изключително важно да покаже, че не е в изолация. Да демонстрира, че може да служи като притегателен център. Ако партията беше успяла в това си намерение, спокойно можеше да отправи следното послание – ето, обединихме се с политически субекти, с които дълго време бяхме скарани, и съответно напълно възможно е в бъдещия парламент да се съюзим с други политически сили и да съставим коалиционно правителство. Само че решението на Татяна Дончева да не се обвързва с БСП торпилира подобна заявка. Разбира се, това решение може да се окаже погрешно за нея в чисто личен план. Коалицията „Изправи се! Мутри, вън!“ продължава да гравитира около заветните 4% и в крайна сметка може и да не попадне в следващия парламент. Ако това се случи, г-жа Дончева вероятно горчиво ще съжалява, че е изпуснала питомното в стремежа си да хване дивото. Всъщност съвсем скоро ще разберем кой точно ще има основание да изпее новия вариант на един от хитовете на Ицо Хазарта: „Коалицията МИ е много по-добра от коалицията ТИ!“