В този спор на практика няма българска институция, която да не е защитила граничаря. Напротив, официалната българска позиция е за „трагичен инцидент“, както обяви министърът на вътрешните работи г-жа Бъчварова. Срещу какво тогава е протестът? Защото от различните международни институции, организации и медии не за първи път говорят неща не особено от полза за страната ни, но такова възмущение не се е изливало дори когато представиха за символ на България тоалетната чиния.
Двете позиции на практика не се изключват взаимно.
Да, хората, които бягат от смърт не бива да намират смърт, достигайки до демократични държави. И, да, държавната ни граница, която е и външна граница на ЕС, трябва да бъде защитена и не може да бъде нарушавана.
Така, инцидентът на българската граница наистина отново /за кой ли път/ поставя въпроса за това, че европейските държави все още не са изработили най-успешната позиция и политика по кризата с бежанците.
Поставя и въпроса за това как и от какво се вълнува българското общество. Реакцията в мрежите беше лавинообразна и незабавна. Първата хипотеза е, че всичко се случва по време на избори. Представители на Атака /като кандидата им за кмет на Варна/ ,призоваха да се спре кампанията и всички да се заемат със защитата на граничаря. Останалите политически сили оставиха реакцията на кандидатите си, които масово заявиха подкрепата си и се възмутиха от опита да се хвърля вина на човек, изпълняващ служебния си дълг. Истината е, че подобни теми в една предизборна кампания не са препоръчителни. Особено, когато се реагира с използването им прибързано. Защото смисълът да се нагорещяват страсти е полезен само в два случая. Първо, ако искаме да покажем подкрепа на правителството в неговата позиция и да му дадем сила пред международните организации и позиции. И, второ, ако искаме да покажем, че правителството не е способно да се справи или заема грешна позиция и има нужда от граждански натиск, за да се изрази истинското мнение на българите. И двата варианта в ситуацията, за която говорим, са просто безсмислени.
Още повече, че премиерът Борисов хитро зае позицията – и агнето цяло, и вълкът сит, казвайки, че граничарите не са нито за медал, нито за оставки.
Следователно, настръхването на българите не се дължи на емоциите около предизборната кампания. То по-скоро показва липсата на всякакъв толеранс у българите. Реакцията в защита на граничаря показва и още нещо – не само, че политиците не бива да си въобразяват, че имат каквото и да е поле на изчакване и търпение от страна на гражданите. Показва наличието на потискани силни емоции, които могат да се взривят. Българското общество може и би реагирало по твърде силен начин дори на събития, които на пръв поглед категорично изключват необходимостта и логичността на подобно действие. Събития като този на границата ни, които са записани в закони и по които дебатът трябва да е само – спазен ли е законът или не.
Изводът е, че обществото ни е пред взрив. От който нищо добро не може да се очаква. Нищо позитивно. Както самозапалванията преди 2 години, така и протестите, които не родиха промяна. Напротив, родиха реформи, от които се възмущават и съответните професионални гилдии, и гражданите. Роди се още по-сериозен упадък в доверието към институции и политици. Родиха се поводи за прекомерни гневни реакции и нито един повод за позитивно действие.
Местните избори само забавят този взрив. Както и постоянно поддържаните политически спорове и скандали. Както и липсата на сериозен дебат по финансовото състояние както на държавата, така и на всеки българин. Всичко е като под похлупак, който дори не е стъклен. Вътре вече не къкри, а ври. Чувството, че сме недооценени, пренебрегнати и изоставени, превърнати в „лоши деца“ както от нашите си политици, така и от европейските и всякакви други, оставя малко поле за изява на нацията. И то е полето на истински лошите.
