Андрей Пантев: "Умни" съветници на управляващите неглижират Съединението заради аналогии с Крим

Съединението на България е период на необичайно за българите единомислие и единство, поведение на масата на дипломацията, на бойното поле, с което показахме, че отказваме да приемем предписанията на европейските договори и изкуственото разделение на две български държави. Ако има една поука от Съединението, това е, че когато сме значими със собствената си решителност, и най-неблагоприятните отношения и решения за нашата съдба могат да бъдат преодолени, коментира за БГНЕС знаковото събитие в българската история проф. Андрей Пантев. Но за жалост негативизмите от това минало преобладават и враждебността на балканските държави, макар и днес да е прикривана с договори и посещения, ръкостискания и усмивки, все още съществува. Което е странно, защото скандинавските и иберийските народи са проливали не по-малко кръв един на друг – да не говорим за англичани и французи. Но те са преодолели това да имат тежко наследство от жестокостите в миналото и да живеят днес цивилизовано и дори в симпатии помежду си. 

Историческите факти, довели до Съединението, са такива, че още при Берлинския конгрес беше ясно, че тези две области няма дълго да бъдат разделени и две държави да живеят отделно. В това отношение Съединението може като дата да е било изненада за европейското обществено мнение, но все пак не е изненада като стремление на два народа по билото на Стара планина да не живеят разделени. В това отношение можем да кажем, че успехът на Съединението показва провала на Берлинския конгрес и на Берлинския договор – дотолкова, доколкото ние се изсмяхме на този договор и бяхме готови да защитим това си начинание и тази кауза с ум, с кръв и с преговори. 

По нашите ширини трудно се постига обединение, защото българите на съвременния етап за съединение говорят само при победа на националния ни отбор – България беше единна единствено когато станахме четвърти на световното по футбол. Иначе има една хоризонтална, повече битова отколкото политическа ненавист, която е органическа част от нашата история и която не можем да пренебрегваме, защото и днес боде очите ни. 

Балканските народи имат причина да се оплакват от намеса на великите сили. Това е заложено още в идеите, че трябва да бъдат васални държави, после придобиват независимостта, както ние направихме през 1908 г. Но и балканските народи носят огромна историческа отговорност за своята съдба до толкова, доколкото те така се ненавиждат един друг, че стават лесна плячка. 

Когато турците идват на Балканския полуостров, те заварват разединени държави с общ верски корен. Когато турците напускат Балканите, изгонени по един или друг начин /чрез войни или чрез въстания/, Балканите са оставени на едни народи, които се ненавиждат не по-малко отколкото ненавиждат общия угнетител. За да стигне до такова разединение, е виновна и историята, която учи не само на благородство и помирение, тя учи на противопоставяне. Свидетелство за това днес на наличието в някои балкански столици и градове на свирепи паметници на герои, които са проливали кръвта на другите, всеки един от тях, смятайки това за национална свещена кауза. 

Има една американска историчка Барбара Йелавич, която казва, че крал Милан спасил Съединението, затова защото, ако не беше коварната атака от страна на Сърбия, може би съдбата на Източна Румелия нямаше да бъде толкова благоприятно решена. Но има един много важен момент – неслучайно турците, живущи в Източна Румелия не протестират срещу Съединението. Това показва, че Източна Румелия в стопанско, в културно, в политическо и парламентарно отношение вече е по-привлекателна страна от тяхната историческа родина Турция. 

Това е много важно да се знае. Защото, когато имаш културно и морално превъзходство, много по-лесно е да осъществиш един съединистки акт, отколкото в едни грандиозни и губителни войни. Всяка година на 6 септември честваме Съединението. Слава Богу тази година нямаше такива еднотипни тържества като друга година. Но другото мълчание е много странно. 

Обикновено на кръгла годишнина, каквато е тази година – 130 г., се правят сесии, издават се монографии, спомени, документални брошури. Аз предполагам, че една от причините за тази тишина е аналогията, която може да бъде направена между Източна Румелия и Крим. Това вероятно е предпазило „умните” съветници на управляващите много-много да не се вдига този път шум, защото историческите аналогии свидетелстват, че съотношението между населението, което е присъединявано, и населението на страната, която осъществява съединението са много по-малки. 

В крайна сметка в Източна Румелия живеят по-малко българи, отколкото има руснаци в Крим. Налице е деликатното положение да кажем, че ние сме нарушили един договор. Ние навремето сме въвели войски – княжеската войска влиза в Пловдив. Но климатът в Източна Румелия е бил толкова благоприятен, че княжеската армия се целува с румелийската жандармерия. 

И това е важно да се знае, защото тогава българският език се налага не защото е задължителен, а защото на него се водят дебатите в областното събрание на Източна Румелия, което е първообраз на бъдещия общ български парламент. Това обяснява лекотата, с която е осъществен този акт. Разбира се не трябва да се забравя, че тази лекота се дължи и на това, че в Източна Румелия не е имало турски войски. Колкото и да говорим за негативното отношение на Русия тогава, да не забравяме, че тогава няма турски войски в Източна Румелия благодарение на руската дипломация.