Госпожа президентшата  

„Може би всичко щеше да бъде по-добре, ако Лоуис бе онемяла по време на пубертета. Тогава нито един мъж не би могъл да й устои.“
 
Робърт Пен Уорън, „Цялото кралско войнство“
 
Винаги съм смятал, че е признак на лош вкус да обсъждаш дрехите, прическата, изобщо вкуса на една жена. Джентълмените никога не го правят. Е, у нас, разбира се, тази порода рядко се среща. Съмърсет Моъм казва, че „за да се получи един джентълмен, трябва да минат три поколения… Преди всичко джентълменът е син на джентълмен...“. Демек няма джентълмен първо поколение. А у нас всичко е първо поколение: и интелектуалците първо поколение, и политиците, и дипломатите. И като граждани сме първо поколение. И това е част от трагедията ни.

На първия бал, който Батенберг дал през 1879 г., превзели бюфета с щурм. После се понаучили. С много зор капиталистическа България успяла да създаде един приличен интелектуален елит, потомствени учени, юристи, професионални политици. Но не стигнало времето чак за джентълмени. Дошъл Девети и последните станали първи, а първите паднали в кърви… И хайде отначало. Този път било още по-трудно, защото материалът бил изключително лош. Така де, революциите (малко преувеличавам) не ги вдигат интелектуалците. И освен това критериите за рекрутиране на новия елит не били интелектуални, а идеологически. С много зор, къде по волята на Партията, къде въпреки нея, пак успяхме да излъчим хора, достойни за уважение и отвъд Калотина. Но „морето пак се обърна“. И пак много пяна на гребена…

Но това, което най-много ме плаши, е, че вече 27 години „гоним разсъдъка си накъм другата страна на интелекта, пъклената страна, откъдето връщане няма“. Вървим по път, обратен на този, който може да създаде истински национален елит. В политиката от година на година и от мандат на мандат посредствеността, простотията дори, все повече се утвърждава като норма. Екащи и миекащи субекти изпълзяват от  интелектуалното (а в някои случаи - и криминално!) дъно, възсядат властта и почват да налагат социолекта си, ценностите си, културата си. Социализирани в слабо урбанизирана среда индивиди превземат столицата и налагат рустикалната си душевност. Някои от тях просто не са имали шанс да се развият, други са откровено ощетени от генетичната лотария. А изтъняващата прослойка умни и интелигентни хора се отдръпва погнусена. И додето се усетим, тъпотата и необразоваността станаха норма…
Тъжни размисли без повод. Всъщност, не съвсем.

Гледам снимките от юбилея на Кобургготски. Събрал се е целият български истаблишмънт. Едни надути! Носят се по моравата, “сякаш се хранят с амброзия и серат крем карамел”, както казва Джон Ланчестър, да ме прощавате. Сред тях и хора, които заслужават някои от най-големите награди, предвидени в НК.

Но да се върнем към началото и към жената, чийто вкус не бива да обсъждаме. Защото е жена. Но това табу пада, когато тази жена вече не е просто жена, а жената на президента, първата дама. Та на въпросния царски юбилей тази първа дама се появи с тоалет, подходящ за последната… Всъщност, да не преувеличаваме, да кажем просто, че се появи с нелеп тоалет – гащеризон от ефирна материя с дълбоко деколте. И за капак – без сутиен, или с прозрачен сутиен (слава богу, поне не беше черен!), който не успяваше да прикрие напъпилата й гръд. Не знам по силата на какъв атавизъм, но хора, които внезапно прескочат няколко стъпала и се окажат на неподозиран обществен връх, в подобни случаи изпитват не само социална, но и сексуална възбуда. И Деси гордо пореше тълпата със зърната напред, а президентът оставаше малко в килватера…

Гледката, казват, не оставила равнодушен нито един от височайшите гости. Защото там, освен местните цървули, имало аристократични особи от цяла Европа.
Елементарни неща, дами и господа. Обидно е дори да ги споменаваме. Като не знаеш – питаш. Има си стилисти, хора, запознати с изискванията на протокола. Не е срамно да питаш и да се учиш. Срамно е да се натресеш на претенциозно парти като Мис „Мокра фланелка“. Елементарно е също така да се досетиш, че високите токове, дори и средните, са забранени, когато си по-висока от съпруга си. Така нашият президент изглежда някак си по-малък.

Един френски аристократ на духа казваше, че от една възраст нататък всеки човек е отговорен за външния вид, с който се е сдобил. А ние у нас казваме, че по вида посрещат, по ума изпращат. И тук май започват по-сериозните проблеми. Първата грижа по отношение на първата дама и на Радев, и на протокола в президентството, и на приятелите на Деси, е да й скрият „Фейсбук“.
Наскоро видях на стената й нейна снимка заедно с „АсистеНка Ненка“, комичен персонаж на Любо Нейков с доста съмнителна естетика. Хвърли ме в дълбоко раздвоение. Така и не можах да реша снимката ли е по-пошла или съпътстващият текст: „Първи мадами! АсистеНка Ненка и аз. Крастави магарета, които отново се срещнаха. Иска ми се да привлека Ненка в многобройния си екип... Да отговаря за репютейшън мениджмънта. Women's leadership forever!”.

Шегува се. Но истината е, че репютейшънът й спешно се нуждае от сериозен мениджмънт. В момента се прави на артист с подръчни средства. Достатъчно е да прочетете добилото печална слава нейно писание във „Фейсбук“ срещу гей парада. В което беше забъркала котката си, котешкия СПИН, пенсиите, гейовете, загиналия пилот, износен до скъсване виц… Един тюрлюгювеч, за който имаме всички основания да допуснем, че е външен израз на вътрешния й свят, на това, което става в главата й. Ако трябва да сме честни, в главите на всички ни се въртят мисли, които не са за пред хората. То и затова е казано, че на всеки му идват глупави мисли, но умният човек не ги споделя. А Деси ги споделя. И тук декларации от сорта на „Не съм тъпа селска пръчка“, не помагат, а точно обратното. Други доказателства трябват.

Мълчанието е гражданска смърт, казваше класикът. В наше време можем да допълним – мълчанието във „Фейсбук“. Всички пишат, що и Деси да не пише? Явно все още не е осъзнала, че тя вече не е всички. Тя е жената на президента и трябва пет пъти да мисли и веднъж да пише. Няма място за „спонтанни“ изяви. Всичко, което тя напише, прибавя или отнема от представата ни за нея, но, което е по-страшно, и за съпруга й, който на нас ни се пада президент. Да не говорим за това, че нейните думи могат и често се тълкуват като позиция на институцията. Нищо че тя по Конституция не е част от никоя институция. В спалнята институциите губят правата си. Там говори друг глас.

Писането е умение. Едни се раждат с него, други се научават. Ако не си нито от първите, нито от вторите, най-добре да се въздържаш. Или да наемеш коафьор за невчесаните си мисли. Разказваш му идеите си и той ги излага в завършени изречения.

Така се прави и това го разбра дори Бойко Борисов, човекът, за чието самомнение още не е открита съответната мерна единица.

Пиша всичко това с приятелски чувства. Иска ми се нашата първа дама не само да е първа, но да е и дама. Дано да й е по силите, защото пътят никак не е лесен. По него ще срещне малко искреност и много ласкателства. Но като наблюдавам изявите й досега, оставам с впечатление, че най-голямата опасност за първата дама е самата първа дама. Тя проявява вече някои от симптомите на онова парвенюшко заболяване, което е известно като „Да си повярваш“.

Лекарството срещу него може да се открие в притчата за оня везир, който скрил в долапа цървулите, които носел, когато бил беден. И всеки ден, след сутрешния намаз, отивал до долапа, покланял се и произнасял: „Помня, помня!“.

Казано просто, лекарството е памет и самодисциплина.

Джентълменът се държи с всяка жена като с дама до момента, в който тя пожелае обратното. Аз изпълних своя дълг. Останалото зависи от госпожа президентшата.