Проф. Михаил Мирчев, социолог, син на секретаря на ЦК на БКП Стоян Михайлов:  Баща ми се страхуваше за живота си след критиките към Тодор Живков  

V Михаил Стоянов Мирчев е политолог и социолог, професор в УНСС, член на БСА и СБЖ.
V На Местните избори през 2015 г. се кандидатира за кмет на София, издигнат от междупартийна коалиция „БСП – лява България“. Класира се на трето място с 8,4% от гласовете (33 281 гласа) след Йорданка Фандъкова (60,17% с 238 500 гласа), издигната от ПП „ГЕРБ“ и Вили Лилков (9,62% с 38 113 гласа), издигнат от Реформаторски блок – София.
V Мирчев завършва философия и социология в СУ „Св. Климент Охридски“ през 1979 г. Започва кариерата си като социолог, научен секретар и директор на Националния институт за изследвания за младежта. През 1986 г. защитава докторска дисертация по философия и социология, през 1998 г. се хабилитира като доцент по социология в Бургаския свободен университет, а през 2010 г. – като професор по социология в УНСС.
 

 
- Проф. Мирчев, вие сте софиянче, син на бившия секретар на ЦК на БКП Стоян Михайлов. Имахте ли усещането за себе си като за дете от висшата номенклатура, возиха ли ви в черна лимузина до училище?

- Не са ме возили с черна лимузина до училище. Този простичък факт много хора не успяват да съобразят поради преднамереност спрямо бившата „комунистическа номенклатура”. Аз бях ученик до 1972 г. До това време татко ни Стоян Михайлов бе научен работник в БАН, със скромна заплата, с апартамент от 90 квадрата в тогавашния комплекс „Ленин”, сега е „Яворов”. Първата ни семейна кола бе Москвич 408, купена през 1970 г. Преди това пък, до 1960 г., семейството ни живееше за ул. „Шипка” заедно с друго чуждо семейство в общо комунално жилище – със съвместен хол, кухня, тоалетна, антре, балкон. Ние, 4 души, имахме само една самостоятелна стая от 15 квадрата. Поради тази битова причина до училище аз израснах при баба и дядо на село (1954-1961) в типична за тогава патриархално селска и работливо земеделска среда.
Лимузините се появиха в моя бит след казармата ми – от края на 1974 и това продължи до средата на 1988 г. Но те обслужваха преди всичко майка и татко, а ние, децата, заедно с тях. Това са фактите, ако някой иска да мисли по-диференцирано и не със злобарски преднамерени формули. А след 1988 г. татко вече не само не бе „комунистическа номенклатура”, а го изгониха от всички партийни и държавни институции. За един ден на юруш трябваше да освободим служебната му вила, остана само със заплатата си на учен в БАН. Продаде си дори ловната пушка, защото се опасяваше от „случаен инцидент” някъде в гората.

- Защо го изгониха?

- Защото той смело се изправи и аргументирано критикува „Юлската концепция” на Тодор Живков. Обясни официално, че страната ни към 1987 г. вече е в спирала на икономическа криза, с тежки проблеми след преименуването от 1984-85 г., под огромен външен натиск. Обясни, че не са нужни поредни бомбастични термини и обещания за промяна, а реално оптимизиране на общественото управление. Тогава той и специална книжка за това написа. През декември 1989 г. го включиха в правителството на Андрей Луканов. Просто защото татко бе много влиятелен и авторитетен човек, искаха да го използват за своя морална легитимност. Само след няколко месеца той видя, че цинизмът на Луканов е пословичен, че него само го използват за прикритие. Подаде си оставката и напусна това правителство. Затова също написа своя специална книга през 1992 г. В изборите за Велико народно събрание „Позитано“ се отказа грубиянски от него и той се кандидатира като независим кандидат за депутат – избраха го от Ботевград. И последно, нашето семейство никакви „куфарчета с обществени пари” не е получавало, май само ние от високопоставените преди семейства не сме получили такъв стартов капитал за новото време. Ние всички си влезнахме в новото време с открито чело и сме такива и досега. Това отличава нашето семейство вече три поколения. Имам основания ясно и без страх да го заявя.
Дали съм имал усещане на дете от висшата номенклатура? Разбира се, защото доста дълго живяхме с такъв социален статус и това се отразява във всичко – не само на елементарното битово равнище, но преди всичко в отношенията с колегите и съседите, с роднините и приятелите. Всеки си носи кръста. Аз и досега, след 40 години собствена професионална и творческа кариера, продължавам за много хора да не съм Михаил Мирчев, а да съм или любвеобилното „синът на Стоян”, или заядливото и дори осъдителното „синът на бившия секретар на ЦК на БКП Стоян Михайлов”.
От такава родова сянка няма измъкване. Знаят го всички втори и трети поколения на високопоставени обществени фигури – не само политици, но и учени, и бизнесмени, и всякакви други професионалисти. Това носи много привилегии и щедри възможности, но заедно с това и много емоционален и морален тормоз от страна на околните. Тук нека кажа още нещо ясно. Аз съвсем не се дърпам и не желая да излизам от сянката на татко ни. Той е светъл човек. Той е човек за уважение и в немалко отношения за възхищение. Ние, в нашето семейство, се наследяваме, не изневеряваме на предците си. Аз нося трите имена на своя дядо. Това ми дава огромно самочувствие. Синът ми носи трите имена на своя дядо. И това за него е чест и достойнство.

- Какво беше детството ви, как ви възпитаваха, на какво играехте, бяхте ли палав, наказваха ли ви?

- Детството ми бе щастливо на здраво и обичано дете, при баба Пенка и дядо Мито. Заедно с тримата ми братовчеди на подобна възраст, на една селска улица с 20 къщи и голямо ято съседски деца. Играехме около възрастните и в дома, и на нивата с пшеница, и на лозето с ароматно грозде, и при животните в задния двор, и в градината с царевица, плодове и зеленчуци, и на улицата при низането на тютюн. Аз бях най-големият внук и всяка сутрин на събуждане баба мен питаше: „Мишко, какво да направя за закуска днес?” Менюто не бе дълго, но всичко бе толкова вкусно, че и досега с умиление си говорим за бабините сутрешни мекици или месена баница, за туртата със сирене или рътавите уши с масло, за уникалния яйченик.
Възпитавали са ме в скромност и уважение към възрастните, към въздържаност и добри обноски, към работливост и отговорност към семейните неща, разбира се и в интерес към обществените работи и политиката. Дядо ми Мито бе безпартиен. Влязъл в БКП след войната и я напуснал, не му харесало. Беше рязък в думите си, на никого не цепеше басма, винаги точен и честен. Това съм наследил от него. А баба ми Пенка бе блага жена, пословична в селото с мекотата на обноските си и с добрата си дума към всеки. Тя като една истинска българка бе душата на семейството, с огромна любов към децата и внуците си. Дядо ми бе майстор във всичко, чистник, всяка сутрин ставаше и помиташе и двата двора, боядисваше къщата всяка година в синьо, правеше уникално вкусно червено вино от няколко вида грозде и щипка пелин. За ракията му да не говоря, имаше малка кръчма, любимо място за съселяните му.
С училището започна и моето работене. Беше ясно, че се ходи на училище, за да се учи прилежно и с максимални постижения. Но не насила, а просто защото така е нормално. В първите класове аз заеквах от стреса, успехът ми бе 4,50. Преодолях тази криза към пети клас. В седми клас вече бях пълен отличник. У дома сам се подготвях, никой никога не ми е стоял над главата. Просто ние със сестра ми си вършехме съвестно своята работа. Така продължих и до университета, който завърших само с четири 5-ци, все по-периферни предмети. От 14-годишен започнах в ЦСКА волейбол. Стигнах до национален състезател. Искаха ме в професионалния волейбол, но аз направих своя избор да вървя по пътя на родителите си. И като дете, и като юноша не съм бил палав и белялия. Обратно, винаги съм бил въздържан и нереагиращ на елементарни дразнители или изкушения. Още от юноша си бях „философ”, а после и завърших философия-социология в Софийския университет.

- Бяхте ли примерен комсомолец и бригадир, или ви имаха за странна птица, непонятна за връстниците?

- Разбира се, че съм бил съзнателен и примерен комсомолец, преди това пионерче и чавдарче. Тогава, през 60-те и 70-те години, това бе естествено и градивно. Бил съм странна птица, защото успявах да се занимавам паралелно с училище в математическа паралелка и с юношески полупрофесионален спорт. Всеки ден училище и тежка тренировка. Ставах сутрин в 6 часа, за да уча 1 час преди училище, за да съм подготвен. Доучвах си в междучасията преди следващия урок. Това изглежда малко странно отстрани – във възрастта на многото купони, ранната любов и секс, юношеското мързелуване, ранните бунтове срещу родителските авторитети и дисциплината в училище. Аз успявах да правя всичко това, да не бъда сухар и зубрач, в същото време да съм свръхорганизиран, да успявам във всичко, с което се занимавах. Това ми беше странното в онези години.

- Къде служихте, сблъскахте ли се с казармени изстъпления?

- Трябваше да служа в спортна рота в София. Но моят треньор, великият волейболист Васил Симов, ме наказа. Четири месеца преди последното ми ученическо спортно лято аз потънах в любовта и за два месеца спрях да ходя на тренировки. После през юни не успях да си върна върховата нападателна форма. През юли моят отбор, вместо на първо място, се класира трети. И той ме наказа. Бе справедливо, не му се сърдя, той е една от наистина големите личности в живота ми.
Изпратиха ме редник в охранителна рота в Училището за летци в Долна Митрополия. Служих 2 години и 6 дни, с най-обикновени момчета, повечето с ниско образование, от цяла България. Никакви привилегии, маршируване, караул по нощите, чистене, събиране на боклука на гарнизон от над 3000 души, работа в дървообработвателен завод, работа в АТЦ-станция, в помпена станция и какво ли още не. Като войник се състезавах в армейско волейболно първенство. Една помпа падна от камиона при разтоварване и ми премаза крака, оттогава си имам травма.
С една дума, нормална мъжка възмъжаваща казарма. При нас нямаше извращения. Нашият подполковник Лалев въвеждаше строг и справедлив ред. Нито едно такова безобразие за цели две години. Преди нас е имало много, при нас вече всичко това бе прекратено. За мен казармата наистина бе възмъжаване. Една тъмна нощ, на караул, реших да завърша 1-ви курс във ВМЕИ – там бях приет. Кандидатствах за по-лесно с математика, докато се радвах на последното си юношеско море. Реших после с висок успех да се прехвърля в университета по пътя на татко. И така стана.

- Социологията като семейна традиция ли ви се предаде?

- Да, като завладяващ авторитет на бащата, подкрепян всячески от майка Мария. Тя 30 години бе учителка по руски език. Аз социологията я учех още като дете. Вечер, на семейната вечеря, когато татко разказваше книга, вълнуваше се от автори и концепции, споделяше подробности от колегията социолози, обясняваше ни за предстоящи научни събития. Учих социологията още в 9-ти клас, във Варна през 1970 г., на уникалния Седми световен конгрес по социология. Там помагах в организацията и се срещнах с големите имена в американската, европейската и руската социология. По този път тръгна и сестра ми Петя. Тя е по-малка с 3 години, но с нея бяхме заедно в един курс в университета.

- Кога и как всъщност разбрахте, че баща ви е основният критик на Тодор Живков и режима му?

- Вече ви казах за семейните вечери. Там обсъждахме всичко. Татко ни предупреди, че ще направи изказване с критика към Юлската концепция. Поиска нашето мнение. Ние, майка, аз и сестра ми, одобрихме неговите оценки и аргументи, а после му казахме, че заставаме твърдо зад него и сме готови за рисковете след това. Винаги така сме постъпвали. По подобен начин сме обсъждали и неговата контра позиция спрямо решението през 1984-85 г. да се преименуват българските турци. Той бе обосновано против едно такова екстремистко и плиткоумно действие – от страна на Тодор Живков под влиянието на Пенчо Кубадински и други подобни на него партийни дейци. И за това той написа специална книга още през 1993 г., скоро я преиздадох.

- Къде ви завари 10 ноември, как влязохте в политиката, кой ви покани?

- 10 ноември 1989-а ме завари в София. Аз тогава бях научен секретар на НИИМ (Института за младежта). Усещахме, че предстои нещо радикално. Спомням си тогавашни среднощни разговори с тогавашния ми колега и приятел Андрей Райчев. Аз му обяснявах, че Живков ще бъде сменен. Той мигаше невярващо и считаше, че това не е възможно.
За мен имаше ясно свидетелство за нещо радикално. Това бе поканата за 7 ноември, на официалния прием в чест на ВОСР от 1917 г. в руското посолство. Поканата бе за татко и майка, след две години забвение и мълчание. Още по-интересното бе, че поканата бе и за мен и моята съпруга. Отидохме четиримата. Бе крайно интересно да се гледа изненадата на много верни на властта хора, които ни бяха отписали. Изненадата им бе, че ни виждат там, при това в такава добра форма. Няма да забравя обърканата реакция на профсъюзния професор Кръстьо Петков и на скоро след това видния антикомунист и русофоб професор Георги Фотев. Беше интересно! Очевидно, тогава Москва е обсъждала татко ми с оглед подреждането след преврата в БКП срещу Живков. В какъв вариант – не зная. Все още не ми се е отдало да разбера конкретно.
Що се отнася до моето участие в политиката, аз не съм бил в нея като партиен кадър. Винаги съм работил като експерт и изследовател. През доста дълги години съм бил в кухнята на левицата, работил съм за ключови фигури, имам лични впечатления от решаващи събития. Това ме прави добър в текущите партийно-политически анализи и в прогнозите, просто защото знам точно миналото и генезиса на всяко нещо.
През 2003 и 2007 г., на местните избори, имаше номинации за мен като общински съветник от БСП в София. Но тогава ме спряха, помолиха ме да си остана само експерт, аз се съгласих. После през 2015 г. по идея на мои приятели аз сам задвижих своята кандидатура за кмет на София, пак от БСП. Исках да видя „отдолу нагоре” какви шансове има една кметска партийна кандидатура? Как ще реагират лидерите „отгоре”? Как ще реагират и партийците „отдолу”, както и симпатизантите „отстрани”? Това си беше експеримент, нали всички се кълнат, че били искали „нови лица в политиката”.

- Къде ви отвя синята метла на Иван Костов?

- Пряко не ни е засегнала, защото тогава никои от нас не е бил на държавна длъжност. Мен ме засегна кризата, фалирах за втори път за 10 години. Започнах да се измъквам едва след 1999 г. Но тогава се случи и нещо много хубаво. Проф. Георги Бижков ме покани да преподавам социология в Софийски университет, а веднага след това ме поканиха и от Бургаския свободен. Три месеца си подготвях лекциите през нощта. И започнах. Оттогава всяка година имам по около 400-500 студенти. Досега имам над 15 авторски курса, всеки от тях е бил за мен интригуващо творческо предизвикателство. Тази работа ми доставя огромно удоволствие. Усещам като лична мисия въвеждането на младите хора в изкусителните лабиринти на истинската теория и методология. Обичам си студентите. Обичам фейсбук, когато някой „приятел” ми пише като благодарен мой бивш студент или студентка. Това ми дава енергия и светлина в живота.

- Бяхте кандидат за кмет на София срещу Йорданка Фандъкова, но не успяхте. Защо не ви повярваха, защо дори в социалистическата партия не ви подкрепиха?

- Станах трети вместо втори. Получих малко гласове. Не принудихме Фандъкова да отиде на втори тур. Прав сте, че тогава не успях. Но бъдете още малко реалист – при тогавашната ситуация, при саботираната кампания, при мръсния номер от страна на Кадиев и АБВ, какво повече можеше да се очаква? Аз бях наясно още от 7 септември какво ми предстои, но когато вече си се хванал на хорото, просто не ти разрешават да се пуснеш от него. И играх до края, давайки всичко от себе си. Мога само да благодаря на 33 000 софиянци, че тогава ми гласуваха доверие и се осмелиха да гласуват за мен. Това съвсем не е малко и аз го ценя.
Прав сте и в оценката си, че тогава около 30 000 леви избиратели в София не успяха да повярват в успеха. Но мисля, че има още по-точно и комплексно обяснение. То е в комбинацията от три неща, които аз като оптимист в началото не очаквах: първото е проява на остра ревност към мен, второто е стъписване пред директните думи и скандалните разкрития, третото е саботаж от страна на трима души, които имаха персоналната задача да осигурят и организират кампанията така, че тя да бъде успешна. Не очаквах всичко това, но то се сучи. Ревността: в началото очаквах, че името на татко ми Стоян Михайлов и моята лична лоялност към БСП ще работят за мен, че нас ни разпознават като истински леви хора, но на 11 септември на голямо столично събрание чух „от своите” ядната реплика: „Все тези ли?, Ти не си от наш’те!”
Второто, още през юни и юли започнах да се произнасям по болни и зловещи проблеми на политиката – и в София, и в страната. Атакувах директно „жената Фандъкова”, която няма силици да се справя с такива неща, и ме нападнаха като женомразец. После заговорих за „бандитите” около нея и това произведе неловко стъписване. Публично извадих една серия от скандали за злоупотреби и корупция в София, но това не само не беше подето и доразвито от другите в кампанията, а обратно, излизаха пребледнели от залата с думите: „Той чува ли се какви ги говори?” За третото и онези тримата дори не ми се говори.
Фандъкова и ГЕРБ в София могат да бъдат победени. Но само от хора, които вярват на самите себе си. Само от организатори, които не сключват сделки предварително. Само от млади и интелигентни хора, които мразят бруталните мутри и опростачването. Т

- Що за ход бе появата на терена на още един ляв кандидат – Георги Кадиев?

- И ме питате с такава добронамерена наивност! Не е ли пределно ясно? Припомнете си фактите. На 25 юни има гласуване на три номинации. Аз печеля с много повече гласове. Той остава показателно назад. Изправя се и декларира, че няма да се кандидатира като дублиращ кандидат за кмет. После отива на море, размисля на по питие, посъветва се с жена си, и… в началото на септември обявява своята кандидатура от контра-лявата партия АБВ и някакви също контра-БСП социалдемократи. Чудничко изпълнение откъм гърба!
И започват да го развяват по всички медии като горкото момче, на което БСП несправедливо не е дало шанс за трети път за загуби срещу Йорданка Фандъкова. Представете си, викат ме на предизборно 7-минутно интервю, а преди мен пускат специално направен 10-минутен филм за онеправдания Кадиев. Чак да се разплаче човек! И после аз, вместо да говоря за моята изборна платформа, за проблемите на властта в София, за нещата, които искам да се променят в столицата, ме принуждават да се оправдавам заради любимеца Кадиев. Така беше. Измислено и направено, саботиращо и подрязващо възможностите за успех, объркващо хората, стъписващо левите избиратели.
Не ми се говори за Кадиев. Според мен той никога не е бил „ляв” в политиката, просто го присадиха насила в БСП. Никога не е бил и „патриот” в политиката, спомнете си неговите скандални протурски изцепки. Никога не е бил „почтен” в политиката въпреки наперените му пози. Само си спомнете за горката кметица на район „Младост“ – той я насади на властово място, за което тя няма абсолютно никаква готовност. Той проми мозъците на хората от „Младост“, че чрез нея могат да озаптят бандитите строители там. А после я изостави и гък не каза в нейна защита при скорошната и продължаваща репресия срещу нея. Жената просто полудява в затвора, а честният и уж доблестен мъж Кадиев никакъв го няма. Само ходи самотен и мрачно пазарува на пазара в „Младост“ 1.

- След всичко това имате ли още политически амбиции, предстоят местни избори?

- Нямам политически амбиции. Аз работя за политиката, за по-добрата част в политиката. И това ми е достатъчно. Бих се отзовал на покана, но само ако тя е сериозна, ако идва от личности и ако си струва в конкретната обществена ситуация. Аз съм можещ човек. А можещите не бива да стоят само отстрани и само да умничат. Става дума за поемане на отговорност, а аз с това нямам проблем.
Между другото, така е било и с татко. През 1972 г. него го издигат на партиен пост, без той да е молил за това, дори обратно, тогава ясно е заявил, че предпочита да продължи да съдейства като учен и издател, като преподавател и експерт. Взели са го, защото през 70-те години във висшата власт са привлечени за работа цветът на нашите учени – преди всичко от социологията и икономиката, социалната психология и философията. Това продължава някъде до 1984 г. След това започва стагнацията, постепенно се възцарява посредствеността, към края на 80-те надделява агресивната посредственост. По тази линия първата мащабна трагедия е преименуването на българските турци през 1984-85 г. Татко ми и неговият отдел в ЦК тогава неслучайно са били аргументирано против, но са надделели другите.

- Мислите ли, че към днешна дата политиката на Корнелия Нинова е успешна? Не е ли грешка отстраняването на т.нар. стари кадри?

- Старите кадри не са отстранени. Те само не са депутати. Няма ги и в Изпълнителното бюро. Останалите партийни статуси те си ги имат или могат да ги имат. Нинова така реши и това направи. Нейно право е да провежда своя кадрова политика и си поема отговорността за това. Ако накрая изведе БСП до добър връх, ще й бъде ръкопляскано. Ако и тя се провали като Станишев и Миков, ще я смажат с всякакви критики. Така е в политиката. Тук е жестоко място. Който има лабилна психика, да не се залавя.
Тук мога да кажа, че и сега имам добри контакти с визираните „стари кадри”. Ценя техните заслуги и лични качества. Дори на един от тях вече три пъти му казвам, че има разностранен потенциал и не бива да се отказва от политическа активност. Но всеки от тях сам си решава. Могат да съдействат на сегашното ръководство на БСП в добрите му намерения и усилия, могат да пречат или да стоят пасивно отстрани. Всеки сам си решава.
Аз през 2014 давах съвет на Михаил Миков да елиминира от лицето на БСП ключови играчи, които само замърсяват публичния образ на партията. Споменал съм ясно в интервюта четирима души – първо Ангел Найденов и Кристиян Вигенин, и второ, Георги Гергов и Борислав Гуцанов. Двама от тях бяха отстранени, поне от най-видимите партийни дела, но другите двама продължават да са в центъра на играта. Има половинчатост. Това пречи на БСП. През 2016-а това събори Миков, а сега Нинова само си има допълнителни проблеми. Аз не съм радетел на добряшкото „дайте да се обединяваме, без значение кой какъв е и какво е сторил за партията си и държавата ни”. Това е житейски глупаво. Истината е в партийната хигиена – морална и поведенческа, принципна и делова. Зная, че като казвам това, си навличам ядове, но нека повторя – политиката е жестоко място и всеки следва да си получава заслуженото.

- Защо в БСП е възможен моделът „Бенчо Бенчев“?

- И в другите партии ги има бенчобенчевците и веткоарабаджиевците. В ГЕРБ и „Воля“ няма ли ги? В АБВ и ДПС няма ли ги? Това е трагедията на нашия първи преход от 1989 до 2000 г. и после на втория ни преход от 2009 до 2014 г., при който държавата ни съвсем официално бе превзета от мафията. Но засега единствено БСП се опитва да отрязва по някои мафиот от редиците си. „Позитано“ бързо и адекватно се разграничи от Бенчо Бенчев и поиска от бургаската организация да въведе ред. Нека и другите партии тръгнат по този път. Тогава ще се получи значим обществен ефект, видим от нормалния бизнес и осезаем за нормалните трудови хора и семейства.

- Семейството ви държи на патриархалните ценности, как устоявате на цивилизационната инвазия – съветва ли се с вас дъщеря ви Мария?

- Семейството ни наистина държи на патриархалните ценности в техния съвременен и модерен вид – с уважение към мъжете и отговорност от тяхна страна, със свобода за жените и създаване от тях на любвеобилна домашна среда. В съчетанието е истината, не в самоцелното равенство. Дъщеря ми Мария носи името на майка Мария. Вече роди две внучета, радост и гордост за дядовците и бабите си. Това лято отделих много време за внучка си. Учих я на българските буквички, ходихме с възторг на Кукуландия в парка да се катери по дърветата, започна да взема уроци по пияно, сутрин ходеше с огромно желание на тенис. Четири неща по време на лятната „почивка”. Беше й толкова интересно, че искаше още и още. Учих я, че работливите и активни хора успяват да правят по четири важни неща паралелно, както аз съм го правил още от юношеството си. Тя не гледа телевизия, само по 10 минути „Сънчо”. Няма смартфон или таблет, само при специално разрешение гледа 20 минути „Пепа” на компютъра на майка си. Гушках и малкия си внук. Няма друга такава човешка радост.
И всичко това от дъщеря ми Мария. Тя се омъжи за чужденец, грък. Достойно момче с чудесна кариера, казва ми „тате”. Няма по-ласкаво обръщение към бащата на любимата му съпруга. Пътуват по Европа, местят се на работа в различни държави. Той е възпитан също в класическа патриархална фамилия. Между двамата в това отношение няма „цивилизационно разминаване”. Те са типично младо модерно семейство, което се придържа към „културен консерватизъм”. Тук си спомних и използвам термина на социолога Даниел Бел. 

- Как стоят нещата с внуците, и те ли ще са социолози и политици?

- Още никой не знае. Ние, като родители, ще им предложим ветрило от възможности, а те ще си изберат сами. Разбира се няма да скрия, че за мен ще бъде щастие, ако някой поеме семейната щафета в социологията. Това е фундаментална наука, само за развити мозъци и мащабни въображения. Татко ни Стоян е високо име в социологията – и като концептуална теория, и като емпирични изследвания и методология, и като социологически анализи, и като авторитетно преподаване. Аз също не съм се посрамил във всичко това. Е, дано има следващо наше поколение, което да ни наследи и да полети нагоре, отскачайки от нашите рамене. За това си мечтае всеки професионалист.

- Как си почивате – хобита, спорт, книги, музика, активен сте в социалните мрежи? Разхождате ли немската овчарка Вито на сина си Стоян?

- Вито е любимото ни куче, но вече доста поостаря. Всеки помага. Такова голямо куче не се гледа лесно в апартамент. Добре че паркът е пред вратата ни. Аз го разхождам, когато Стоян пътува някъде по работа.
На младини спортът ми бе волейбол. Сега се гордея с поредния наш мъжки волейболен шампионски отбор. Страхотни момчета са!  Доскоро спортът ми бе тенис на корт. Но през 2011 г. ми пострада едното око, стана жертва на нервната местна изборна кампания и преумората ми тогава. Това пречи на тениса и него го прекъснах. Много обичах да се разхождам по планините, редовно по Витоша, по-рядко по Пирин, Рила и Стара планина. За жалост, и това вече не правя, нещо не успявам да се организирам. Много ми липсва.
Във фейсбук съм активен, почти всеки ден отделям по 1-2 часа. Имам 5000 приятели и 1600 последователи, отделно в страницата ми още 3000. Оттам черпя бърза и забранена иначе информация. Общувам отдалеч с крайно интересни и богати на мисъл хора, с огромната част от тях никога няма да се видим на живо. Много са ми интересни грубияните, които вместо да спорят, бързат да обиждат и ругаят. Примитивизмът е социален феномен със завладяващ мащаб днес. Чрез фейсбук аз просто го изследвам. Нали съм си социолог, и ме вълнува психологията. Грубияните рядко ги трия или блокирам. Най се дразня от глупаците във фейсбук. Тях по-често ги блокирам. Изобщо, там е интересно. Не приемам интелектуалното високомерие спрямо фейсбук като платформа за публичност и общуване. Особено когато става дума за хора от хуманитарните професии и обществените науки.

- Имате ли любимо меню, носи ли Стоян отстреляни фазани, кой ги приготвя?

- Стоян ходи на лов повече като общуване с природата и добри хора. Не носи нещо вкъщи. Иначе той обича да готви, наследил е майка си, голям кулинар е. Аз обичам да си похапвам. Общо взето съм традиционалист, но пробвам и нови неща. Храненето е повече социално общуване, важно е с кого си на масата, как се гледате, какво си обменяте и говорите. И заедно с това да се пийне сладко и похапне вкусно. Човещинка!  Обичам ги тези неща.