Боил Банов, министър на културата: Учех режисура и бях чистач в театъра    

 
V Боил Банов e избран за министър на културата на 4 май 2017 г. от 44-тото Народно събрание. Преди това последователно е зам.-министър в кабинета на проф. Георги Близнашки и при Вежди Рашидов.
 
V Роден е на 26 май 1971 г. в София. От 1978-а учи в Седмо СОУ „Свети Седмочисленици”, което завършва през 1989 г.

V Завършва специалността „Режисура за драматичен театър” в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”, където се дипломира като магистър през 1999 г. Следвал е и културология в СУ „Св. Климент Охридски”.

V Режисьор е на постановки в различни театри в страната – Народен театър „Иван Вазов”, Сатиричен театър, „Сълза и смях”, Драматично-куклен театър „Иван Димов“ – Хасково. Сред по-известните му постановки са: „В полите на Витоша” и „Когато гръм удари” от П. К. Яворов, „Вампир” от Антон Страшимиров, „Сако от велур” от Станислав Стратиев.

V 15 години е директор на Драматично-куклен театър „Иван Димов“ в Хасково.

V За да може да се издържа, докато следва в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”, работи като сценичен работник по строежа на декорите в Драматичен театър „Сълза и смях”.

V Владее английски и руски.
 
 
 
 

 
- Имате интересно и семантично натоварено име - Боил, г-н министър, как осъзнахте значението му и как го носите през годините?
 
- Това, с името, е много интересно. Всъщност като малък много не си давах сметка какво значи моето име, какъв заложен ключ има в него. Бях много притеснен, защото не мога да казвам добре "л". И винаги, когато си казвам името - Боил, "л"-то не излиза и хората са стреснати. То и самото име е нестандартно. Даже се притеснявах от него. После във времето, когато осъзнах откъде идва, не мога да крия, че съм имал чувство на гордост, когато си казвам името. Имам чувството, че не е случайно. Като че ли с името продължавам някакви традиции на българщината.
 
- Каква е духовната и родствената ви връзка с Карлово, където е преминала голяма част от детството ви, с образа на Левски, който вероятно също ви е съпътствал?
        
- Е, неминуемо ме е съпътствал. В Карлово всички са със сини очи, както и Апостола, това не е случайно. И аз съм със сини очи. От малък съм закърмен с това, че някак си там сме особени, различни, почтени, но и диви хора. Хора, които не ги лови стандартното - винаги имат свое мнение и винаги могат да го отстоят. Така съм възпитан. Половината ми род, по майчина линия, е от Казанлък. Това носи българщината по различен начин - през Чудомир, през една по-голяма мекота. Аз обаче много малко съм ходил в Казанлък. Всички са се пренесли в София. Докато в Карлово, при баба и дядо, съм бил всяко лято.
 
- Какви са детските ви спомени от онова време?
 
- Е, как! То е приказно. Карлово за мен е много особено място. Понеже наистина е свързано с Апостола, а наоколо са Ботев, Вазов, то е особено кътче. Дядо ми беше голям планинар и ме е водил със себе си. Там всички са мъжкари. В това вкарвам и жените. Абе, особени хора - чешити са.
 
- Баща ви Васил Банов е и карловец, и чешит. Имате нелеки, даже остри взаимоотношения. Каква е неговата роля за формирането ви като творец?
 
- Всеки си обича родителите, но аз имам и голямо уважение към баща ми Васил, както и към майка ми Стояна. Няма начин неговото присъствие да не е имало значение за формирането ми и за избора ми на творчески професии. И въобще за обичта ми към театъра, киното, литературата. А тази ми любов е от много малък. Бяха и други, по-спокойни, времена, но буквално от първи клас, 7-годишен, ходех сам на кино. Гледах по два-три филма, когато мога. Ходех сам на театър. С баща ми не съм живял пряко. Той се разделя с майка, когато аз съм на година, година и половина. От това обаче неговият ореол пред мен е бил не по-малък, защото аз го гледам на екрана. Гледам го в театралните салони. И за мен той, като дойде да ме види или да ме изведе на разходка, беше страшен авторитет. Едва ли не си мислех, че е нормално всички големи артисти да са разведени, защото няма как семейството да ги сковава. Те трябва да имат свободата да работят и да вървят напред. Така го усещах. И съм бил със страхотно почитание към него, което си остана и до ден днешен.
 
- Не сте му се обадили обаче за Коледа и сега май ви е страх да позвъните, за да не ви нахока. Чувате ли се?
 
- Сега не се чуваме. Тази история продължава. И той е сложен характер, и аз съм сложен характер.
 
- Личностно, поколенческо или културно противопоставяне е това?
 
- Не е поколенческо, ама... Той беше болен по Коледа, обади ми се, но и аз бях много болен. Не му върнах обаждане. Той вероятно е изпитал чувство на самота. Все пак е на години. Като има проблеми и щом първородният син не му вдигне, вероятно е изпитал някакво болезнено чувство, осъзнавам. От друга страна, и аз бях много зле, и детето беше много зле, и други проблеми имах. И така някак си върви. Аз мога да му се обадя във всеки един момент. Но ние с него никога не сме държали формален диалог. Формалното обаждане: "Татко, извинявай, не е нашият разговор". Аз трябва да имам време да седнем с него. Поне един ден да сме заедно, да си кажем всичко. Само по този начин може и знам, че и той така може.
 
- Това означава ли, че той не се бърка в работата ви, не ви е ментор?
 
- Категорично не.
 
- Но и вие очевидно имате достатъчното самочувствие да не търсите неговите съвети?
 
- Не, аз по принцип съм настроен позитивно към всичко, което мога да "купя" от всеки човек във връзка с това да върша по-добре работата си. Това обаче въобще не означава, че се съобразявам с мнението на всеки човек. Чувам хората.
 
- Културологията и режисурата в НАТФИЗ вероятно действително са предпоставени от семейната среда житейски избори?
 
- И майка ми, и баща ми бяха много против да уча в НАТФИЗ. Баща ми казваше: "Не се занимавай, това е загубена професия - нерви, ядове. Ти си по-аналитичен. Тази професия изисква повече свобода на емоциите, на мисълта“. Обаче аз много исках да бъда режисьор и фактически под тяхно влияние влязох културология в университета. Те казаха: "Добре, ще учиш за режисьор, но първо влез в университета, покажи, че можеш, учи, завърши го и след това прави каквото искаш". Аз влязох в университета, но още на първата година, без да им кажа, отидох и се явих на изпитите в НАТФИЗ. Баща ми беше разбрал чак на четвъртия кръг, че кандидатствам при Иван Добчев. Ядоса ми се и каза: "Хубава работа, поне като си решил, да ми се беше обадил". Пък аз му викам: "Какво да ти се обадя, ти не се понасяш с Добчев. Няма смисъл, по-зле ще стане". И след като ме приеха в НАТФИЗ, просто прекъснах културологията, въпреки че ми е много интересна и ми помага. Даже сега много повече се занимавам с културологични проблеми.
 
- Преди режисурата обаче сте прост хамалин, сценичен работник. Колко тежат парите от вдигане на чиги?
 
- Това са ми най-хубавите години. Най-много съм научил не в НАТФИЗ, не в университета, а в тези години, в които, докато учех, работех в театъра, включително и като хигиенист. Бях чистач една година, защото беше много удобно като работно време. Отиваше се в 5:30 и до 7:30, когато идваше администрацията, трябваше да си свършил всичко. Като студент ми беше страшно удобно, защото след това денят ми беше свободен. Но всъщност аз познавам театъра много отвътре. Аз го познавам през работниците, през осветителите, през звукарите. Знам техните коментари, знам тяхната гледна точка за нещата. Знам това, с което те не са били съгласни. И балансът, който съм изградил от гледната точка на артиста, ми помага много във всичко, което правя, включително и в тази работа сега.
 
- Съзнателен ли е режисьорският ви интерес към българските класици - Яворов, Страшимиров?
 
- То е част от разговора за Карлово, за това откъде тръгвам. Българските класици винаги са ме вълнували. Винаги съм имал желание да ги прочета отново, по различен начин - с оглед и на времето, в което живеем. Това вълнение ми е било най-голямо. Винаги, когото съм правил театър и съм мислил за изкуство, съм мислил през нашите класици. Те ме теглят, въпреки че съм имал възможности да поставям и съвременни текстове. Особено Яворов ми е много на сърце.
 
- Колко е важно за един министър да има опита на администратор – били сте директор на театъра в Хасково?
 
- Мисля, че е важно. Административният опит е важен, защото - да бъдеш добър министър, означава да бъдеш добър администратор. Иначе може да имаш блестящи идеи, много висока чувствителност за това кое е важно, кое е добре за обществото, но когато нямаш административния опит да го приложиш на практика, всичко това може да остане на думи. В моята работа сега най-страшното е, когато има хубави идеи, да останат само идеи. Това е смъртоносно. При мен много естествено стана преходът към това да администрирам, а не просто да правя театър. В годините се оказа, че това е призванието ми. Аз съм от режисьорите, който спокойно може да застане пред себе си и да каже: "Ти не си гениален режисьор!".
 
- Как стана преходът ви към политиката, кой ви покани за тази роля - бяхте в екипа на служебния премиер проф. Близнашки?
 
- Тогава ме поканиха от екипа на президента Плевнелиев. Изборът беше чисто професионален. След управлението на Орешарски имаше сериозна дупка в бюджета от много милиони и имаше реална опасност да не можем да платим дори заплатите в театрите, камо ли да развиваме нормалната си дейност. Влязохме в кондиция без допълнителни средства. Мисля, че си свърших работата. Създадох спокойствие в сектора. След двата месеца трябваше да си се върна в Хасково може би, но ми се обади Вежди Рашидов и ме покани да остана при него в следващия кабинет. Така тихо и неусетно се превърнах в политик с работата си.
 
- Това свързано ли е с идейното приемане програмата на партията, която ви излъчва, на ГЕРБ?
 
- Не, към онзи момент - не. Не беше свързано, то беше много естествено, защото аз като мислене съм в дясното пространство. Не съм се обвързвал политически никога, но съм дясно мислещ човек.
 
- Като министър имате вече реализирани проекти - Желязната черква на Златния рог, но и проблеми като Къщата с ягодите, Двойната къща, Тютюневият град, операта в Пловдив. Как се подреждат те приоритетно?
 
- Динамиката в живота е такава, че никога не може да има само положителни неща. То не е и нормално. В посткомунистическо общество като нашето е естествено в сферата на културата да има много луфтове. В предишния строй например много паметници само са декларирани и са изоставени. Така няма как да се вземат пари за тяхното поддържане. Заложници сме например на бомбата Бузлуджа.
 
- Там проблемът културен ли е, или политически?
 
- Според мен е културен, обаче се чете като политически, което пречи за решаването. Бузлуджа има и културната, и историческа стойност. В монумента има неща, които са произведения на изкуството. Решаваме казус по казус. Ето например Двойната къща на Киро Кирев. Постигнахме споразумение със собственика за пълно възстановяване на обекта. Работим много и по тютюневите складове. Не е лесна работата обаче, защото поколенията ни гледат. Не ме интересува кой ме гледа сега и какви умнотии казва. Интересува ме какво ще видят моите, нашите деца. Затова и понякога не сме дотам експедитивни. Защото обричаме поколения след нас да се съобразяват с нашите решения. Опитваме се да култивираме у собствениците на къщи, които са паметници на културата, разбирането за принадената стойност на обекта в автентичния му вид.
 
- Това ви визионерско мислене съвместява ли се с наследството, което получихте от Вежди Рашидов? Имате ли респекта си към него не само като творец, но и като предхождащ ви министър?
 
- Вежди е неоспорим като творец. От години е приет и в България, и в чужбина. Неговата сила със сигурност не е да бъде администратор. Проблемите по време на неговото управление бяха от това, че той е много силно емоционален, но има усет да разбира къде е същината на проблема. И понеже винаги се е държал от страната на твореца, каквато е неговата същност, често се палеше и допускаше, говорейки важното, да изпусне и нещо, което е маловажно, а то биваше използвано срещу него. Той много страдаше от това, защото винаги е работил със сърце. Затова продължавам много от нещата, които е започнал. Разбира се, имам и свои неща.
 
- Много тежък обществен дебат се повдигна по казуса „НДК и Боршош“, имате ли отношение към проблема?
 
- Всичко, което е обект на прокуратурата, към него отношение нямам. Имам сериозен ангажимент НДК да е бижу, ремонтирано по всички законови правила. Това се случи. Тепърва българското общество ще черпи от това богатство. НДК ще се развива като културен и конгресен център по естествен път. Техниката по повод европредседателството ни там ще продължи да се ползва.
 
- Как работите с премиера Бойко Борисов, консултирате ли се, активно ли е неговото отношение към вашите проекти?
 
- Има отношение. Министър-председателят е човек със свръхчувствителност към реалния проблем. И това много помага в диалога с него, когато структурирано му се обясни за какво става дума, кое е важно – за гилдията, за твореца. Тогава той много бързо взима вярната страна.
 
- Остава ли ви време да почивате при тази натоварена програма?
 
- Почивам си най-вече с малката ми дъщеря Боила. Тя е на 12 години. С нея ходя навсякъде. Всяко свободно време. Много пътуваме из страната. Разглеждаме музеи, забележителности, ходим до Пловдив. Катерим планини. Покрай мен и нея запалих да стане рибарка. Ходим по язовири и ловим риба. В колата винаги имам въдици. Ловя на плувка. Не мога да ловя на дънна – да седна да пия три бири и да чакам да ми звънне звънче. Искам да прилъжа рибата. Хващам шарани с анализирана според терена стръв. Често зелени скакалци, щурци. Никога не ходя с готови захранки.
 
- Повече от пристрастен шахматист сте, как се запалихте?
 
- Шахът е моя любов от дете. Шах-клубът на ЦСКА беше буквално до Седмо училище, където съм учил до 12. клас. Минавайки оттам, във втори клас започнах да гледам през витрината играещите. Излезе една госпожа, после разбрах, че се казва Колчакова, беше треньорка на юношите, и ме покани. И аз, като влязох, не излязох. Много пъти е било да казвам на нашите, че отивам на училище, но влизам в клуба и се прибирам след часовете. И като ме питат как е минало училището, казвам: „Много добре“. На майка ми ѝ ставаше лошо, защото ходехме по лагери и турнири. Бях талантлив играч, без да съм шампион. Бях малко бандит и побойник, а не шахматистче с очилца. Редувах шаха с футбола. Там съм левскар.
 
- Имате ли домашен любимец?
 
- Винаги съм имал куче. 14 години гледах хрътка афганка. Беше неотлъчно с мен и по язовирите, и в планината, по палатки. Казваше се Мия. Година след като почина не издържах и си взех едно чисто бяло хъски - Моно. Вече е на 7 години. И то е неотлъчно с мен. Само дето не мога да го водя в министерството, което ми е голяма драма.
 
- Кулинар ли сте?
 
- Силен съм в готвенето. Тежката артилерия, няколко вида кухни – традиционна българска, няколко вида източни специалитети. Правя страхотна капама.