Родителите ми бяха от БКП, но не ми забраняваха да ходя на църква

В дните около коледните празници искам да ви разкажа за баба ми Ангелина. С дядо ми живееха в една малка къща на ул. „Аспарух“, близо до ул. „Славянска“. В съседната къща живееше сестрата на баба ми, която беше баба на известните певци братя Аргирови. Ние живеехме в началото на ул. „Славянска“ в малките триетажни блокчета на Авторемонтния завод, където работеха родителите ми. Баба ми беше много религиозна. В къщата ѝ винаги гореше кандило пред икона на Богородица. Тя работеше на половин ден в една детска градина на ул. „Славянска“ зад Военна болница. Сутрин ходеше да помага или както казваше тя, да се грижи за децата и след обяд отиваше в църквата „Св. Спас“ на не повече от 300 метра по ул. „Славянска“. Там помагаше на свещениците за почистването на църквата и за големия двор. Разбира се, никой не ѝ плащаше за това, но тя си беше такава.

Като дете през 50-те години моят ден минаваше в ритане на топка в двора на училище „Душо Хаджидеков“ и на гости у баба ми. Много често ме водеше в църквата и ми обясняваше за различните ритуали. Минавал съм под плащеницата, обикалял съм църквата и всичко останало, въпреки че родителите ми не харесваха това. Скоро млади хора, родени след 1990 г., ми обясняваха колко страшно било през онова време и как милицията пречела на хората да ходят на църква. Аз не помня да съм видял милиционер в двора на църквата и не помня някой да е пречел на хората да посещават храма. Моите родители бяха членове на БКП, но не ми забраняваха да ходя в църквата заедно с баба ми. По-скоро ме възпитаваха, че не трябва да дружа с хулигани и да не правя бели по улиците.

Помня, че по ул. „Славянска“ сутрин минаваше една каруца с плодове и зеленчуци. Майка ми често купуваше от търговеца и се познаваха. Той беше добър човек и често даваше на децата по някой плод. На ул. „Иван Асен“ – пряка на ул. „Славянска“, имаше малка сладкарница, в която се продаваха различни сладкиши и наливна боза. До нея имаше млекарница, в която киселото мляко се продаваше от едни големи съдове, като дълбоки тави.

Сиренето и кашкавалът също се продаваха само от витрината. Продавачите ни познаваха и често ни даваха по едно парченце, като ни видеха. Моите родители работеха и ние с брат ми от малки деца живеехме в махалата по цял ден. В трите ведомствени блокчета и двора, образуван от тях, всички се познаваха и жените, които не работеха въвеждаха ред сред бандата от поне 20 деца на различна възраст. Апартаментите не се заключваха и често нашите комшии вземаха олио или подправки от нашата кухня, както и обратното.

Всичко това го разказвам за онези хора, които са родени много по-късно и имат някаква грешна представа за живота през 50-те и 60-те години на XX век.
 
Александър Константинов