Бездетни зачеват в манастира от „Под игото“

Необясними чудеса стават в Лопушанския манастир, където Иван Вазов е писал безсмъртния си роман „Под игото“. Навремето храмът се е свързвал с борбите за освобождение на България. Днес славата на святото място се връща от две чудотворни икони на Света Богородица.
 
 
Лопушанският манастир "Свети Йоан Кръстител" е сгушен в северозападния ъгъл на България. В този мъченически край са клани жестоко въстаници и мирно население покрай Чипровското въстание от 1688 г. По време на Септемврийското въстание от 1923 г. пък в близкото село Лопуш (днешно Георги Дамяново) настава голяма трагедия, възпята в романа "Хоро" на Антон Страшимиров.

„Цялата ни история тука е мъченическа. Много души на невинно избити българи бродят по нашите гори. Навремето турците са ни клали, а после и правителствените копои при Септемврийското въстание. Затова сега Света Богородичка ни помага за всичко. Ако не е тя, сме жив зян“, нарежда баба Петруна от едно берковишко село. Възрастната жена разказа, че в манастира се пазят две свръхсилни икони, които сега защитават този край на България. Едната е от XIX в., а другата - открита наскоро, на възраст поне 300-350 години.
 
Божия благодат
 
Старицата обясни, че се обърнала за помощ към тях, защото снаха й нямала деца. Изследвали се младите и се оказало, че здравословни проблеми имат и двамата.
„Тази радиация от чернобилската авария, дето ни наяде едното време, сега удря малко и голямо точно в слабините“, мъдро обобщава възрастната жена. Тя дошла през 2015 г., донесла нови бельо и потници да се докоснат до иконите. После ги изпратила до далечна Испания, където младото семейство живее от 5 години. Не минали и три месеца, и чудото се случило. Наскоро се родили близначетата Наталка и Иванчо.
“Да си живи и здрави“, нарежда през сълзи 67-годишната жена, че е дочакала внуци.
„Самото място е пълно с енергия, а когато застанеш пред иконата на Божията майка, дъхът ти спира. После често ми се явява насън за опора и успокоение“, възхвалява млада жена храмовата икона, нарисувана от Станислав Доспевски през XIX в. Светинята вече има десетки деца, чието раждане родителите им определят като чудо. Възрастна жена например измолила благословията за роднини, живеещи чак в САЩ, при доказан стерилитет на бащата.

Братя монаси, живели в началото на миналия век, станали свидетели на едно потресаващо знамение. Малко преди Септемврийското въстание иконата заплакала с миро. То нямало нито цвят, нито мирис. Появило се малко преди кървавото потушаване на бунта в близкото село Георги Дамяново. Преданията разказват, че заради някогашните страдания днес краят бил благословен свише.
 
Семейството от Монтана
 
Миряните споменуват с добро и отец Христодул, който служи в храмовата черква. Миглена и Дончо Димитрови от Монтана имали късмета да попаднат на него и до ден-днешен славят късмета си.

Историята на младото семейство е също повече от показателна за неземната сила на Божията майка да помага.

Двамата се събрали през 2008 г., но чудото на зачеването при тях не се случило. Обиколили лекарите в родния си град, а после и в столицата, но без особен резултат. Накрая тръгнали по храмове, но, както си признават, без особена вяра. Една приятелка ги посъветвала да посетят Лопушанския манастир. Там ги посрещнал отецът, който с блага дума и силна вяра ги въвел в тайнството на вярата-изповедта, а после им дал специална молитва, с която да се молят пред лика на Божията майка. Тогава се случило нещо необяснимо. „Държахме ръцете си на иконата и усетих нещо необичайно, което не мога да изразя с думи, сякаш ме осени някаква непозната сила, ръката ми цялата изтръпна. После споделих това със съпруга ми и се оказа, че и той е изпитал същото“, разказва Миглена.

В началото на 2014 г. тя забременяла, а през ноември рожбата им дошла на бял свят. Днес родителите често могат да бъдат забелязани в храмовия двор да разказват своята история в прослава на божието чудо, дало им най-голямата радост в живота - дъщеря.
„Затова на всеки празник сме в манастира да благодарим и да се помолим за здраве“, казват Миглена и Дончо.
 
Енергийна зона
 
Хората от този живописен български край разказаха, че покрай чудесата напоследък взели да се навъртат разни врачки и магьосници. Тъй като силата им е ограничена, те идвали да молят светините за помощ при заплетени родови проклятия. „Колко е правилно и колко не, това не се наемаме да кажем, има Бог да съди“, заявява Елена Томова от Враца. От една такава жена тя научила наскоро, че силата на Лопушанския манастир се дължи на самото място. Ясновидката видяла, че то е някаква енергийна зона между световете, където слизали ангелите господни.

Доста сведения за мястото се съдържат и в народната памет на региона. Според легендите храмът е бил построен още през Второто българско царство, но впоследствие паднал разрушен заради турското нашествие. Местно предание разказва, че навремето преди Чипровското въстание от 1688 г. хората събрали всички чудотворни икони от околността и ги заровили точно на това място. Добре и направили, защото въстанието е удавено в кръв, всичко било опожарено, а над 2000 души са посечени.
 
Народният поет
 
До възстановяването на манастира в средата на 19. в. няма никакви сведения за неговата дейност, освен че няколко пъти е бил опожаряван и разграбван. В периода 1850-1853 г. Лопушанският манастир е възобновен от монаси на име Дионисий, Герасим и Гедеон. Той продължил да се свързва с освободителни борби на населението. В тях особено активно участие взема йеромонах Дионисий, който укривал воеводите Панайот Хитов, Филип Тотю, Иван Кунин и други.

През 19. век всички тези истории стигнали и до ушите на Патриарха на българската литература Иван Вазов. През март 1879 г. народният поет е назначен за околийски съдия в Берковица. Градът се намира само 30 км от манастира, където Дядо Вазов започнал често да отсяда. Именно тук великият българин написал част от вечната си творба „Под игото”, в който цяла глава е озаглавена „Манастирът”. По-възрастни хора пък разказват, че Вазовите герои – Бойчо Огнянов, Игумен Натанаил, дякон Викентий, дори глухонемият Мунчо са били реално съществуващи лица, които писателят е възпял, разбира се, като е добавил нещо и от себе си.