В зловещия рудник „Куциян” вместо Димитър Талев ликвидират негов съименник

През октомври 1944 г. големият белетрист и журналист Димитър Талев е арестуван и без съд и присъда е изпратен в Централния софийски затвор. След половин година е преместен в „Трудово-изправително селище“ в Бобовдол. После, вече много болен, е тикнат в зловещия рудник „Куциян”, където по чудо остава жив. Там хранят затворниците само с 300 г на ден, най-често варени кочани зеле без никаква мазнина, но жена му Ирина го спасява: тя вари захар, карамелизира я и я слага в буркани, върху които лепи етикети от близката аптека. Уж че са лекарство. После изпраща бурканите в лагера, за да подсилва съсипания му от глада и болестите организъм. Литературният историк Лъчезар Ганев разказва за трагичен епизод от живота на писателя.
 
- Какво е прегрешението му пред новите властници, че така жестоко постъпват с него?

- През 1944-та новият режим променя изцяло политиката на България по македонския въпрос и започва македонизация на Пиринския край. Талев е заклеймен като „фашист” и „великобългарски шовинист”, изключен е от Съюза на писателите и е лишен от право да участва в обществения и литературния живот. Не му дават никаква работа. Но и при тези тежки условия поработва върху романа “Железният светилник”. Завършва го в края на август 1946-а. Но никой не смее да го отпечата.

- Вярно ли е, че след 9 септември е бил включен в списъците с вредна литература?

- През 1946-а у нас по съветски образец се създава така нареченият Главлит - Главна дирекция на издателствата, полиграфичната промишленост и търговия с печатни произведения. Или казано по-просто – официалната цензура. Основната задача на чиновниците е да наблюдават да не влизат в библиотеките и - не дай Боже - в книжарниците заглавия, обявени за опасни. Сред тези „вредни книги” са и „Град Прилеп - борби за род и свобода" и „Завръщане“ на Димитър Талев, които са иззети от библиотечните фондове.

- Нищо не знаем за жена му Ирина. Коя е тя, с какво се е занимавала?

- През четирите години, докато той е по концентрационни лагери, Ирина, която
 
тогава е 30-годишна
и прилича на Джина Лолобриджида,
 
работи като тъкачка в една фабрика за килими извън града и по цял ден е между дреповете, за да изхранва двете си деца. А когато не е на работа, ходи по затворите и търси начини да изпрати нещо на мъжа си. Синът им Братислав разказва, че той и брат му практически гладували. Спомня си летата на улица „Добри Войников“ - тя била с калдъръм и те по цял ден боси, само с едни черни гащета и се хранели с по една филия с олио и червен пипер. Майка им Ирина била изключително жертвоготовна. Успявала да превъзмогне дори майчиния си инстинкт, за да се грижи за мъжа си в затвора. Пак Братислав си спомня, че в училище веднъж раздавали по една кесийка с 40 бучки чехословашка захар. По пътя до вкъщи той не издържал на изкушението и си взел една бучка. Носи вкъщи 39 бучки, но майка му научава от една негова съученичка, че са дали по 40. И с тези бучки тя спасява мъжа си. Когато разбира, че Талев е арестуван, тя веднага се разтичва до приятели и познати, за да узнае къде е той. Никой не й казва. Накрая научава от една нейна комшийка - Ани Любенова, дъщерята на Борю Зевзека, когото убиват след 9 септември. Застрелват го в Борисовата градина и го хвърлят в Перловската река.

Освен на жена си
 
оцеляването си в „Куциян”
Талев дължи и на един бивш летец
от военната авиация – Георги Димчев,
 
определен за отговорник на злощастниците в рудника. Ето какво разказва за този период от живота му неговият съкилийник и земляк Христо Огнянов: „Знаеш колко слаб е бил винаги Димче. Стомах го боли, през многодиоптрови очила трябва да гледа. Слава богу, че попадна в нашата група начело с Георги Димчев. Ние намирахме по-потулено място за Талев. Георги Димчев си затваряше очите за нормите. Нарядът на Талев се разпределяше между нас. Така Димче можеше да получи оскъдната всекидневна храна. Ако нормата не се изпълняваше, за него всеки отделяше част от своята храна. Бояхме се да не го загубим. За Димче бащински се грижеше бащата на поета Серафим Григоров. Той не можеше да прежали сина си, покосен от “жълтата гостенка”. Правехме всичко възможно, за да улесним и спасим живота на Талев.”

- Чувал съм, че е оцелял по случайност, а негов съименник е убит от новата власт. Истина ли е това, или е легенда?

- Истина е. Навремето е имало още един журналист, който се е казвал Димитър Талев. Той нарочно носел очила с голям диоптър, за да прилича на писателя и даже на много места се представял за него. Истинският Димитър прави всичко възможно съименникът му повече да не го кепази с писанията си, а да си смени името. Но другият Талев не се съгласява с предложението му. Не му липсва самочувствие. Същият този самозванец през войната отива в италианското посолство в София, представя се за истинския Димитър Талев и моли да му дадат пари, за да направи репортажи за Албания. По тази причина един ден в дома на писателя нахлуват полицаи и го арестуват, но когато го завеждат в участъка, началникът казва: „Ама това не е този Димитър Талев!“.

На другия ден Талев излиза с официално опровержение в „Зора“. Когато след 9 септември Талев е тикнат в Централния затвор,
 
известният главорез Лев Главинчев, който без съд и присъда
е изпратил на оня свят мнозина интелектуалци,
нарежда незабавно да го ликвидират
 
Докладват му, че заповедта е изпълнена. След няколко дни обаче някой му подшушва, че Талев е жив.

Ето какво разказва самият писател: „Един ден някой тропа на килията, в която се намирах сам. Насреща ми Лев Главинчев. Нали знаеш, той бе озлобен още като студент срещу всички членове на Македонското студентско дружество “Вардар”, защото бе изключен за пораженско държание. И ето ни един срещу друг. Аз - безсилен затворник в килията, той - с пистолет и сабя, в чин полковник, би ме убил на място… Гледа свирепо и клати глава. Какво можех да направя срещу тази национална отрепка? Виждал си как един вълк в зоологическа градина се върти в железния кафез. И мене не ми остана нищо друго: демонстративно започнах да обикалям килията си, без да поглеждам своя палач. Невероятно напрежение: всеки миг би могъл да ме разстреля… Но моите обиколки из килията очевидно го изкараха от търпение, той тръшна вратата, както я бе отворил, и изчезна.”

Един ден Талев е крайно изненадан, когато му съобщават да се приготви за връщане в София. Придружава го човек от милицията. При всичката си немощ с последни сили тръгва… Прилича повече на сянка, отколкото на човек. Минават по една улица. Завива му се свят, прилошава му, без малко да падне, но се опира на една врата, която неочаквано се отваря… Отвътре изтичва една жена. Когато го вижда, изпищява и изчезва в къщата - толкова я изплашва с окаяния си вид.

Не бил се оглеждал в огледало и не знаел как изглежда. Когато се огледал, едва не изпискал като жената.
 
Лицето му било обрасло
като че ли със зелен мъх. Слаб, кожа и кости
 
Съпровождащият го милиционер го отвежда в Дирекцията на “народната” милиция. Вървят през разни коридори, а на него му тъмнее пред очите… Спират пред една врата. Чука, отваря, бута го в стаята и каза: “Ето го!”. Стои ни жив, ни мъртъв, едва се държи на краката си. В дъното на стаята голяма маса, зад нея мъжага. Седи с наведена глава, тъй че му се вижда вратът, дебел като на пехливанин. Повдига бавно главата си, поглежда го, потрива очите си, пак се навежда над масата и започва да се смее или по-скоро да се кикоти. Отново вдига глава, сякаш не вярва на очите си, пак се навежда, но този път издава гръмлив смях. Талев стои безпомощен, мъчи се да не падне. Пак вдига главата си, но вече не се смее, а гръмко извиква: “За тебе се застъпва другарят Георги Караславов! Махай се!” Излиза унизен, съкрушен. Не си спомня как е стигнал или по-точно как е заведен вкъщи, тогава именно вижда лицето си и разбира защо изписква жената в Дупница. Разбира, че този бикоглав чиновник не е могъл да си обясни защо Георги Караславов се е застъпил за подобно човече.

- Какво става със семейството на Талев, след като го освобождават от „Куциян”?

- Следва нов удар - принудително изселване в Луковит. Не му дават никаква работа, а за тежък физически труд не го бива. Препитанието пада върху плещите на жена му Ирина. Така до 1952 г., когато един ден пощаджията му донася значителна сума. Позволено му е да се върне в София. Но там освен жилищните се появяват и други затруднения. Дават му да разбере, че трябва да си направи самокритика.

Че какво зло е сторил, та да се самокритикува? Сяда той, написва едно изложение, съвместимо с фактите на неговия живот и неговото човешко и писателско достойнство. Главният редактор на „Работническо дело” Владимир Поптомов го преглежда и му го връща троснато: “Че това самокритика ли е?” Отказват да го публикуват и други редакции. Маха с ръка - да става, каквото ще става! След време обаче му носят “Пиринско дело”. Там стои името му под дълго изложение, което той никога не е писал.

Братислав Талев си спомня, че докато татко му е в затвора, съучениците му непрекъснато странят от него. Да не говорим за момичетата. Но това му калява волята - всяко зло за добро. Много тежки години, особено за майка му. Тогава не оценява това, за него тя е просто мама, която дори понякога го удря с машата, защото е много непослушен. Много предана жена през целия си живот. Когато мъжът й умира, нея едва я спасяват - тя се срива психически. Още след завършването на гимназия тя е с Талев. Братислав твърди, че в две жени вижда елементи от физиката и душевността на майка си – в учителката Дона и в Ния. Мекотата, топлото излъчване…