Акад. Красимира Колдамова: Най-трудно е да се скриеш зад кулисите, преди да си станал за смях

Примабалерината Красимира Колдамова е родена в деня на младостта - 8 декември, в Стара Загора. Завършила е Държавното балетно училище в София, а през 1956-1957 г. специализира в училището на Болшой театър.
 
Имат ли предел човешките възможности? С този въпрос на удивление и с нестихваща почит публиката на Софийската опера става на крака пред Красимира Колдамова. Колдамова, която обува палците и продължава да танцува, за да предаде част от своето изящество на идните поколения.
През 1954 г. дебютира на сцената на Софийската опера. Гастролира в големите театри по света. През сезона 1972-1973 г. е прима на френския “Гран бале класик”. От 1966 до 1978 г. танцува многократно в Хавана по покана на балетната легенда Алисия Алонсо и бързо се превръща в любимка на латиноамериканците. В творческата й биография са записани 60 роли в над 70 постановки. През 1991 г. основава първото частно балетно студио за откриване и развитие на таланта. И до днес от школата й на сцена излизат блестящи балерини.

Своя апогей тя постига, когато изпълнява образа на Врабчето на Париж от "Едит Пиаф". Това всъщност е последната й роля, в която голямата балерина влиза, прехвърлила 60-те. А първата е "Жизел" по едноименния балет на Адам. За тях изящната дама казва:
 
Първата и последната любов не се забравят никога
 
Днес тя продължава да работи неуморно, да открива таланти, които превръща в диаманти в собствената си балетна школа.

Още като възпитаничка на Софийското хореографско училище и Болшой театър тя разкрива големия си талант и продължава близо 70 години да се раздава без остатък на своята най-голяма любов - балета. Дала е живот на Жизел, Одета-Одилия, Хлое, Жулиета, Кармен, Едит Пиаф или някоя друга от 60-те роли в над 70 постановки, като не оставя зрителя равнодушен, покорява го с виртуозно изящество, показва, че животът има и други измерения, други ценности.

Примата на балета е танцувала на 5 континента, участвала е в журита на авторитетни балетни конкурси у нас и по света. Имала е възможност да прави кариера в чужбина на най-престижните сцени, но е избрала да остане в родината си. Притежавам любовта на много хора. Някои са вече на небето, други на земята.
 
Собственик съм на влюбени човешки души - това ми стига,
 
казва тя в свое интервю и също като Едит Пиаф за нищо не съжалява. Своя дебют на голяма сцена примата прави през 1947-а в “Прикованият Прометей”, постановка на Анастас Петров. Тогава била 10-годишна, а ролята й – на ангелче.

В ония години, когато постъпва в Операта, всички - от примите до кордебалета - били влюбени в Асен Гаврилов. Влюбена в него била и 16-годишната тогава Красимира.

”Той беше балетист с фигура на старогръцки бог и силно сексуално мъжко излъчване, съчетано с благородни жестове и танц. Когато през 1954-та кандидатствах за място в Операта, той, като видя моята “класическа вариация”, граничеща с акробатика, грабна един стол, хвърли го и се провикна:
 
“Ти си нахално гениална бе, малката!”
 
Още същата година ми предложи да изпълним заедно неговата хореография "Мелодия" по музика на Глук за честването на 60-годишнината на Учителя Анастас Петров. Не можете да си представите какъв шок беше това за мен, която бях едва на 16 години! Асен много често в трудни моменти ми е подавал ръка. След раждането на сина ми Преслав през 1974 г. именно той ме извади за нови роли в постановките си “Чудният мандарин”, “Половецки танци” и “Спартак”.

Когато през 2004-та отбелязах 50-годишния си юбилей на сцената, от ложата с обич ме гледаше и той, някогашният ми партньор, споделя Колдамова.

„Най-трудният момент за една балерина е да се скрие зад кулисите, преди да е станала за смях.
 
Балетът е изкуство на младостта и не е вълнуващо една балерина в напреднала възраст да играе Жизел или Жулиета. Макар че има една балерина - Марсия Хайде, която играеше на такава възраст в “Ромео и Жулиета” в Щутгарт. Когато излезе на сцената и видиш сгърченото й лице, си казваш колко е далече от преливащата от младост Жулиета, но в процеса на действието тя така изгражда образа, че накрая те убеждава. Нашето изкуство е визуално, но външният вид не е всичко - има още много неща вътре в нас”.

На въпроса коя роля е най-близко до Красимира Колдамова, великата балерина отговаря ”Едит Пиаф! Ако трябва да кажа с какво тя е най-близко до мен (или по-точно, аз до нея), то е душевната палитра - Пиаф е многопланова, различна в различните си песни”.
 
Публиката си спомня нейната Пиаф - крехка, уязвима, грешна и в същото време кристално чиста, слаба и безкрайно силна
 
За разлика от героинята Колдамова смята, че човек винаги може да намери смисъл да живее.

”Тази чисто женска любов може би вече не ме вълнува толкова, но има много други форми на любов, които са ни необходими, за да живеем - обичам морето, цветята, децата, животните - всичко, което ни заобикаля. Когато на финала на спектакъла заедно с Пиаф на сцената излизат всичките нейни партньори - онези, с които се е разделила, и онези, които вече не са между живите, и когато пее “За нищо не съжалявам”, и аз сякаш казвам същото.

Споделям живота си със съпруга си Таньо Манчев.
 
Врекохме се един на друг с „цигански” ритуал на брега на морето. Ритуалът се прави с китките на кръст и срязване на вените
 
Това е много повече от брачна церемония. Аз бях на 34, той - по-млад... Бяхме безумно влюбени.

Той е единственият. Това е любов. Когато човек се хвърля да създава семейство, няма представа за годините. Скоро след това се появи и нашето детенце Преслав. Водех сина ни постоянно в операта и така го заразих да стане балетист, вместо архитект като баща си.

Живяла съм си живота. Аз имах много приятели, други любими преди съпруга ми. Отдавах се на живота, на изкуството, пътувах, живях пълноценно. Смятам се щастлив човек, публиката ме обича, изиграла съм толкова много роли и съм се преборила с толкова много проблеми. В мемоарната си книга съм спестила половината от неприятностите. Получавала съм много награди и шамари от живота и оцелях. Получавала съм награди от правителства, които после си ги взеха. Стреляха с дела и думи в мен. Стрелят и днес. Те не подозират, че вече съм като решето и не могат да ме улучат...”