Нови стихове от Тринадесетото издание на Националния поетичен конкурс "Златен пегас"

Обратна поща
Уважаеми, Т. Т.  от с . Тополяне, Стара Загора, Н. Ц. от Плевен, М. С. от Сопот, Й. Н. от Сливен, Л.  К.  от Сливен, М. Д.  от Варна,  С. Д. от Ямбол,  В. Г. от с. Ралево, Плевен,  К. М.  от София , изпратените текстове няма да бъдат публикувани. Пожелавам ви здраве, кураж и успех.
 
ЮЛИЯ ВАПЦАРОВА
София
 
МЕЖДУ ЖИВОТА И СМЪРТТА,
в гънка някаква на възрастта,
съм се сгушила смирена.
Килия за отшелник
на пресъхнал скален яз.
Отшелникът това съм аз.
 
Избягвам срещи.
Очи в очи сама със себе си,
избягвам да общувам.
Объркано ме навестяват,
заплетени контури на фантазии.
Не мога да ги събера дори в мираж.
Химерите това съм аз.
 
Понякога се чудя,
какво ли стриктните небесни власти
ще решат за мен?
Животът ми  - гъмжило от проблеми.
А всичко свързано е с време,
което тутакси умира.
С пари – те тягостно не стигат.
И с безскрупулни борби –
от най-далечните
до битките в душата ми.
Коя, къде, какво съм аз?
Кой ще го отмери с вечност?
 

РАНГЕЛ СТОЯНОВ
с. Д.Рикса, Монтана
 
***
Ако животът е борба,
ще ми стигнат ли силите
сам да си нося кръста
до своята голгота?
 
Ако животът е страдание,
ще ми стигнат ли сълзите
да изплача цялата мъка
на човеците по земята?
 
Ако животът е сън,
ще ми стигне ли нощта
да намеря границата
между реалното и нереалното?
 
Ако животът е сцена,
ще ми стигне ли талантът
да бъда сред най-добрите
до последната си роля?
 
 
ЛЮБОМИР КОНСТАНТИНОВ – ФЕЛИКС
София
 
АПОСТОЛ
Не търсете неговите кости!
Не търсете неговия  гроб!
Хората го кръстиха Апостол,
не защото учил бе за поп!
Той от всичко лично се отрече:
Хляб и Бог, Любов, дори Живот
и с дълбока мъдрост и човечност
изгоря за българския род!
Не за да му пееме „Осанна”,
Левски от живота се лиши!
Затова, макар без гроб останал,
ще го носим в нашите души!


СТОЯН МИХНЕВ
с. Първомайци, В.Търново
 
РАЗДЯЛА
Скоро раздяла ще надвисне.
Ще ридае луната обесена
по върховете иглолистни
с вихрушките на ранна есен.
 
По зареяния млечен път,
в разпиляната кумова слама
сенките ни няма да спрат,
няма да възкръснем двама.
 
Няма! Под навети преспи
неиззидана радост остана.
И ние, две тънки фрески,
под купола на мечта отмечтана.
 
 
ГЕОРГИ ДРАМБОЗОВ
София

„КОГАТО ЛЮБОВТА СЕ ПРЕВРЪЩА В  ПОЕЗИЯ”
"Аз пея, тъгата в мен тази нощ
 се превръща в мелодия...
                /Из песента на  Масимо Раниери/
 
Грацие!...
„Мулто грацие” , брате мой Масимо,
алгоритъма точен в рефрен ми изпя:
Превърни се, Любов, на поезия страстна
и дано те усети в нощта си самотна и тя!...
 
Аз пиша!...
Любовта на върха на перцето
се превръща на стих, само с Бог споделен,
а сега го споделям и с нея – да свети,
да я буди, целува и милва среднощ вместо мен.
 
Аз пея!...
И тъгата ми е доловена,
и съм сигурен днес – тя припява дори.
Беше тясна за нашата обич Вселената,
а побра я звездицата малка на Екзюпери.
 
Аз плача!...
Ти не чуваш ли, моя лисичке? –
ти ще чакаш да те опитомя до смъртта,
но пък няма друг начин, опитал съм всичко,
няма други по-читави начини от Любовта.
 
Поет съм!...
Стана стих Любовта златопера,
а сълзата с мелодия светла прикрих,
но след време потомците ще ни намерят
в тази песничка за Любовта... Или в този мой стих.
 
 
КОЛЬО КОЛЕВ
Бургас

БЕЗ ДУМИ
Обичай ме! Обичай ме! Обичай ме!-
крещят очите ми в полумрака.
Душата ми пред нея коленичила,
присъдата на погледа и чака.
Присъдата на погледа и чака,
душата ми пред нея коленичила!
Мълчат очите и в полумрака.
Мълчат. И казват всичко...
 
 
ЦВЕТАНКА КОСТОВА
Тервел

ИЗПОВЕД
Сама разплитам свойта тежка участ.
Сълзите тъжно стаята поглъща.
Опитвам се сама да се науча
на самота във тази празна къща.
 
Претоплям тихо спомен подир спомен,
сърцето си замръзнало да сгрея.
Самичка съм във този свят огромен
и чудя се, че все още живея.
 
Децата ми отдавна отлетяха
по своя път. Живота си поеха.
И всяко вече има своя стряха.
За мен остава някаква утеха.
 
И пренареждам дрешки и играчки,
а спомените вкупом галопират.
Усмивките им... първите им крачки...
Прииждат от дълбокото, извират.
 
Макар че срещите ни разредяха
със много обич те долитат вкъщи.
Пораснаха и вече помъдряха,
но те за мен са все едни  и същи.
 
 
Ръцете ми – вихрушки укротнели –
потръпват кротко, жадни за отмора.
А мислите ми – птици отмалели –
полекичка се реят във простора.
 
Във стаята звъни безгрижен смях.
Там внучетата весело играят.
Какво ли не бих сторила за тях?
Сега е рано. После ще узнаят...

И знам, ще звънна сетната камбана.
Последният ми миг ще отброи.
Но аз чрез тях на тоз свят ще остана.
Това е толкоз хубаво! Нали?
 
 
ДОРОТЕЯ МИНКОВА
с. Търхово, Габрово

ЗОВ ЗА ОБИЧ
Родена съм в земя богата,
с природа – чудно красива.
С езерните очи на Рила
в далечния космос се взира.
Но защо, о майко мила,
не съм щастлива?
Имам либе прекрасно
с родители заможни.
Пари с лопата „ринат”,
а дните ми са тревожни.
С вражди, подлост, изневери,
на алчността ръка подали,
полиници, обезумели
на живота ни смъртен акт са издали.
Пред избори лъжовни –
звезди от небето свалят,
а после уж са грижовни,
всичко за миг забравят.
 
Краят световен идва! –
гадателите предричат.
Затова ли, кажете ми,
хората не се обичат?


НИКОЛА АПОСТОЛОВ
София

БЕЛИ СТРАХОВЕ
 
И есента поръбва бреговете,
че идват бели студове.
Ще падат пак и бели снеговете
над нощните ми страхове.
 
А тишината въздуха ще цепи
и всичко ще загуби глас.
Пък непокорни, ветровете слепи
ще листят земния атлас.
 
Снегът пътеките ми ще затрупва-
ще чезне всякаква следа.
Луната чар отгоре ще изтупва
и аз във стих ще го впреда.
 
Душата си така поне ще стопля
и в песен цял ще се вградя.
Така и чувствата си ще разчопля,
и храм от думи ще градя.