Нови стихове от Тринадесетото издание на Националния поетичен конкурс "Златен пегас"

Обратна поща
Уважаеми,  Б. Т.  от Горна Оряховица,  К. А. от София, К. Д. от Плевен,  М. Р. от София,  Л. Л. от с. Ясен, Плевен, Н. Ц. от Плевен, Ал., Г. от Ловеч, Й. А. от Добрич, изпратените текстове няма да бъдат публикувани на страниците на вестника. Пожелавам ви здраве, кураж и успехи!
 
 
ЗЛАТИНА ВЪЛЕВА
Стара Загора
 
ПЛЕТАЧИ НА КОШНИЦИ
Те така си стоят – сухите дни!
И се трупат из ъгъла с хиляди...
Да плета своя кош от лъжи,
да съм мека душевно и хубава.
 
Да редя топли думи насила
и да трия очите на някого,
да издигна хвърчило за слънце,
а да вляза в къртичина сляпа...
 
... как  успяха други да имат
свои кошници, пълни и хлебни,
и в очите им пръчките вързаха,
и в душите им виното черно...
 
Шумна каруца с дивия вятър
песен отнесе, пътя накъдри,
мина циганка – нещо отсъди,
но отлетяха листата с гласа й.
 
Бяха жилави, силни и млади.
Днес са сухари и чупят ръцете.
Коша за улов така не оплетох.
Но си запазих зелено сърцето.
 
 
ГАЛИНА МОСКОВА
Горна Оряховица
 
ПИСМОТО НА МАЙКАТА
Изплаках те преди да те родя, Апостоле,
а после те обесих на бесилото…
Косите ти ли изгорих във ада,
или възкръсна, без да си умирал?
Не казвай нищо, просто погледни ме
с онези топли, ангелски очи!
И нека аз – страдалната Родина,
да те прегърна с моите сълзи!
И нека стъпките ти да усещам
и все да ми показват твоя път,
а, бръчките ми на лицето,
въжето страшно в моя сън!
Нека те опея днес, Апостоле,
а после да притихна без слова!
Без дъх да съм пред тебе, сине,
защото ти си мойта свобода!
Амин!
 

ФИЛИП ФИЛИПОВ
Пловдив

***
Старият швейцарски часовник звъни.
Аз се събуждам от сън.
На стената над леглото
семеен портрет.
Вън – вятър
и птици летят в дует.
Моят поглед е устремен
към синия простор,
долита изпълнението на птичи хор.
 
В същия час
влюбено момиче пише дневник.
Върху страниците рисува сърничка
и литнала малка лястовичка.
Звезди вече няма в небето.
Плискам лицето си със студена вода
на външната чешма.
За да посрещна слънцето на върха,
трябва да тръгна рано сутринта.
 

РАДОСЛАВ ПЕЕВСКИ
Карлово

НОЩНА ПРЕГРЪДКА
Картина звездна, всемирни висини.
Задъхан град, във себе си унесен.
Месецът сребрист се настани
и запя небесната си песен!
Градът заспал, облян от светлини,
прегърнат от порочната тъма!
Сгради стари като руини,
са клюмнали над уличка сама!
Отглас от деня отминал,
препуска сякаш в тишината!
Тротоарът също си почива
от стъпките на суетата!
Уличните лампи осветяват,
Булевардите, прашни и самотни!
Глухо нейде се прозяват,
души бездомни и сиротни!
Кукумявки чуват се в тъмата.
Влюбените заедно заспиват.
Неспирно ромоли чешмата.
Феерията нощна се разлива!
 

ГЕОРГИ КАЛЧЕВ
Добрич

ДОРИ ОТВЪД ...
На Радомир Андонов
 
Ще бъде кратък земният Театър,
безкраен – Театърът отвъд.
Животът ни е миг от вятър,
летящ към непостигнатия Рът...
 
Архангели Завесата ще спуснат,
ще вземат нашите души.
Но небесата няма да пропуснат
надеждата в склопените очи,
 
надеждата, че някъде във Рая
ще бъде Господ бъдещ фен...
Завесата не спуска Края,
а възкресява теб, приятелю... И мен.
 
 
ГЕОРГИ ПЕЕВ
София

ПИСМО
Макар скръбта да е голяма,
ти не плачи, когато вече мен ме няма!
Тръгни по нашата пътека
към онзи стръмен връх след влека,
където не от студ, а от любовна тръпка,
притисната във моята прегръдка,
аз усетих, че трепериш!
Ти там ще ме намериш.
 
Иди на онзи бряг далечен,
където от любов увлечен,
узнах защо по-бързо ти тупти сърцето,
а на устните ти по-солено е морето!
И от кавака, ако крачките отмериш,
 самотен на брега ще ме намериш.
 
 Иди на мястото за срещи
 на нашите тела горещи!
 На пейката с боя полуизтрита,
където с теб целувахме се без насита,
ако сълзите от очи изтриеш,
приседнал да те чакам, ти ще ме откриеш.
 
Навярно всяка нова среща ще се случи,
ако писмото ми насън получиш,
изпълниш ти желанията мои
и аз съм още жив във спомените твои?!


НЕВЯНА БЕНОВА МАРКОВА
с. Девенци, Плевен

СНЯГ
Самотна нощ в града,
снегът вали, вали...
Градът, задъхан спи
след труден дневен бяг,
в заключени врати
напира леден мрак.
Прозорец буден бди,
с копнеж безумно нов,
на хората добри
да подари любов.
Самотен минувач
забързано върви,
сред уличния здрач
е сам-самин, уви!
Снежинките летят
сред нощния покой,
със своята игра
събуждат мисли-рой...
Дали това е сняг,
или тъга вали,
дали над него бдят
пак моите мечти?
Снегът вали, вали,
и стеле той града,
не сняг, не сняг вали.
Тъга вали, тъга!
Студена зимна нощ,
градът задъхан спи
и с белия разкош
тъга се настани.
 

ДИМИТРИНА ГАНЧЕВА
София
 
ЧАСОВНИКЪТ
Тики, тики, так,
тик-так, тик-так,
гонят се стрелките
на часовника,
застигат се и задминават.
От чучура на живота
изтича времето.
Тик-так, тик-так.
От сутрин до мрак
и от мрака до сутрин
стрелките броят секундите,
часовете, годините, вековете.
А ние, неми свидетели,
не можем да отмерим
дългото време, щом
животът ни е кратък.
Не можем да го спрем,
не можем да го върнем.
Стрелките следват своя бяг
и за тях няма бряг –
бряг за отмора.
Тик-так, тик-так –
изтича времето безспир
през очите ни, през ръцете ни,
през сърцето.
 

ИВАН СТОЙЧЕВ
Търговище
 
ТЪГА ЗА КЕСТЕНА
Кестенът навън е във тревога,
погрознял е като мургав циганин,
рано с лятото си каза сбогом
и с игривите му чучулиги.
 
Хубаво му бе във лятна дрямка,
с шапката – зелена и красива,
подарявала ни хлад и сянка,
в него птиците гнезда си свиваха.
 
Неочакванно във дните есенни
някой си листата му ошари,
в тях заглъхна веселата песен,
но листата станаха пендари.
 
Кестенът завидна участ има,
есента облече го във злато,
красотата беше несравнима,
правеше го по-красив стократно.
 
Тъжно е за кестена ни шарен.
Севернякът духна, зъл, намъщен
и открадна на листата чара...
А откраднатото не се връща!
 

ДИМИТЪР КАНДЕВ
Варна

ЗА БОЛКАТА
От оня миг още на нашето раждане,
със щастливата майчина болка живеем,
ревниво я пазим и в себе си вграждаме,
да окриля мечтите ни, за да успеем.
 
Мечтите ни никой не може да вземе,
да ги прогони, да ги съди не може.
Те са си наши през цялото време,
на които летим по волята божия.
 
А другата болка – неотменима,
от горчивини и много страдания –
гнети и прави душата ранима,
живота подлага на куп изпитания.
 
Само любовта – тази болка пареща,
няма равна по красота и сила,
на едни разочарование носеща,
на други много щастие дарила.
 
Болката! Неотлъчно тя е със нас.
Почивен ден за нея никога няма.
Вредом наложила своята власт,
радостта да превръща във драма.
 

ДОРА ИЛИЕВА
Сливен

***
Сама, сама и пак сама!
Оголена от битието,
душата ми се гуши, стене
и търси кътче топлина.
Ела, ела, ти моя малка,
скръбна гургулице1
аз все по-плахо те зова...
 
Ела, ела...
Не знам, ще мога ли
във пазвата си да те скрия,
ще мога ли да те спася,
ще мога ли, останали от тебе,
отломките грижливо да сбера?
 
И стъкълцата, пръчиците,
шарилата на мига – живот
да стисна в шепа длан –
свръх волята да ги споя...
Не знам, ще мога ли
да съградя отново в тебе
храм – олтар, пред който
прекършена и несломена бдя,
към който с пламък – вощеница
благоговейно да вървя.
 

СНЕЖАНА НАЦКОВА
Варна
 
ЗАВРЪЩАНЕ
Завръщам се по горската пътека.
Пред мен – дъждовен облак. И вали...
Пристъпвам като пеперуда лека.
Потокът бърз през мене ромоли.
 
Завръщам се. Завръщам се, дом мой –
там, долу, сгушен в свойта скръб разлистена.
Дъждът усилва се и ме вали порой –
песенно ридаещ и мънистен.
 
Завръщам се в теб, дом мой невъзможен,
ела, единствен и обсебващ като звън.
Събуждам се...
Благодаря ти, Боже,
за радостта да се завърна там насън.

 
ЛЮБЕН ПУНЧЕВ
Враца
 
РАЗМИСЪЛ
„Старай се от света да си заминеш,
без дългове, докрай с добро честит”
Алишер Навои
 
Протягаше ръцете си към битието,
нощта да го притисне в своя скут,
но в този миг просветнаха в небето
в едно и слънце, и луна за сетен път.
 
Тогава залезът запали се. И неусетно
във негатива на неразцъфтелите мечти,
промъкна се смъртта и с тъмна четка
изтри им леко образа в едни очи.
 
Но болката по тях остана да кръжи
нед пръстите, скръстили нощ и ден,
а в спомена, завит от таралежови бодли,
догаряше свещта на неочакван реквием.
 

РАДКА БАЕВА
Стара Загора
 
***
Колко ми трябва да съм щастлива!
За тялото – хляб и вода.
За душата – молив и хартия,
за да подредя думите във всички нюанси
на черно-бялото и да открия смисъла
на думата – знак разпятие.
От цветовете, които познавам,
точно черно и бяло са най-живите.
Другите са хибриди някакви,
не ги разпознават даже очите ми.
С белия цвят зографи, поети
рисуват надежди и обич, истории..
Изобщо всичко, което пулсира и свети.
А с черния – подлост, страх и проклятие.
Въпреки всички усилия,
не научих до днес с какъв цвят
и изобщо може ли някой някога
да нарисува, да дешифрира смисъла
на черно-бялата дума – разпятие.