Те живеят в оскъдица, често им е отнета възможността да ходят на училище, а страхът, че ще ги убият, е всекидневие. Това са децата, скрити в сянката на албанското кръвно отмъщение Гякмаря. Враждите между фамилии в планинските райони в Северна Албания датират 15 век. Никой мъж от противостоящата фамилия, който може да носи оръжие, не трябва да бъде пощаден. Момчета говорят за битието си недалеч от Шкодра – град на 90 километра северно от столицата Тирана, на границата с Черна гора.
13-годишният Клевис казва, че иска да стане лекар, а брат му Алберт на 11 години мечтае да е министър на правосъдието на Албания. Марсел, на 13 години, иска да е певец, а Таулант (това не е истинското му име) мечтае да стане футболист. Независимо от възвишените си амбиции, никой от тях не може да ходи на училище, да членува във футболен клуб или да учи музика. Техните семейства са „окървавени”, обяснява Клевис, хванати в капана на смърт и отмъщение, който е тяхно наследство. Клевис, Алберт и Марсел са част от голяма фамилия, принудени да се крият в спартанските си домове, докато чакат нападение на Гякес – неизвестен убиец.
Той може да ги нападне още утре или след десет години, просто защото имат роднинска връзка с мъж, която е убил друг човек в спор през 2010 година. Гякмаря или кръвната вражда възниква през 15 век като „Канун” – система от правила, която регулирала всекиднения живот в средновековна Албания. Канун подробно предписва, че ако някой бъде убит, семейството на жертвата може да си отмъсти не само на убиеца, но и на мъжете от целия клан.
Кметът на Шкодра Волтана Адеми обяснява, че такива семейства живеят със съзнанието, че трябва да убият или да бъдат убити. Активистът за помирение между враждуващите семейства Гин Марку обаче смята, че не Канун е причина за нерадостната съдба на тези хора, а днешните власти. „Когато институциите не функционират, когато съдебната система се проваля, хората не могат да намерят решение за проблемите си”, казва той. Албания е особено податлива за традиционната вендета, защото след дългогодишното авторитарно управление, през 90-те години на миналия век изпадна почти в анархия.
Омбудсманът Игли Тотозани , който се занимава с кръвната вражда, също е съгласен, че свързаните с вендетата престъпления не са просто традиция. Правителството не оповестява данни за жертвите на Гякмаря, за да не накърни образа на страната, която продължава усилията по пътя към присъединяване към ЕС. Тотозани е категоричен: „Където няма държава, има вендета!” Смята се, че 157 души, 44 от които деца, от 66 фамилии продължават да се крият. 57 от семействата живеят в или около Шкодра и полицията рядко получава сигнали във връзка с вендета. Въпреки че има спад в разпространението на това явление, 190 деца все още са засегнати, а 80 от тях не ходят на училище.
Някои от принудените да живеят като затворници подават молби за политическо убежище в чужбина, за да се измъкнат от капана. Какъвто и да е реалният мащаб на проблема, той е осезаем в държава, където по актуални данни у населението има над половин милион единици огнестрелно оръжие. Лиляна Луани е учителка, която помага на момчетата затворници. Тя разказва, че Бащата на „Таулант” – един от учениците й, бил обвинен за убийство през 1995 година, след като участвал в „кавга”. Оттогава той се крие в планината с по-големите си деца – на 16 и 17 години. Два-три пъти месечно „Таулант” се осмелява да излезе и да отиде на училище.
Когато го попиташ за пръстена на ръката му, се изчервява и обяснява, че се е сприятелил с момиче. Рано или късно, и „Таулант” ще трябва да отиде при баща си. Майка му признава, че Гякмаря много им тежи. 16-годишната сестра на Марсел Мария Куку била съртоносно простреляна пред очите на брат си през юни 2012 година от нападател, който сигурно се е целил в дядо й, при когото гостували тогава. Единственото провинение на Мария било, че е братовчедка на мъжа, който убил друг човек в спора през 2010 година.
40-годишната майка на Мария Манушаке научила, че детето е мъртво, когато мъжът й и казал да вземе дрехи, за да облекат момичето за погребението. Манушаке живее в края на скалиста пътека в изолирана къща, в която стените са покрити със снимки на Мария. Тъй като съпругът й също е мишена, той не живее в къщата. Най-големият им син Мариан се крие другаде, но Марсел остава и води мизерно съществуване. Момчето отказва да ходи на училище, а майката му забранява да плува в езерото, което е на 200 метра от къщата. „Зная, че това ще го направи затворен, но ме е страх”, казва жената. „Семейството ни е загубено”, разсъждава тя и иска да разбере кой е убиецът на Мария, като добавя, че й е много трудно да прости, пише АФП, цитирани от БГНЕС.
Все още няма коментари