През 1984 г., като треньор на националите, обезврежда въоръжен терорист по време на Европейското първенство в Йонкьопинг, Швеция.
Той е носител на орден “Стара планина” - първа степен, народен представител в 42-рото Народно събрание, а по повод юбилея му Мърков бе награден и с “Венец на победителя” от министъра на спорта Красен Кралев.
- Е, не може да не си удовлетворен от почестите, които получи по повод 70-годишния ти юбилей. И спортният министър Красен Кралев, и председателят на федерацията по борба Валентин Йорданов, както и председателят на Европейския съвет по борба Цено Ценов те уважиха подобаващо, и то по време на Европейското първенство по твоя спорт в Русе, пред пълни трибуни...
- Щастлив съм, естествено, и благодаря на всички, които ме поздравиха. Само че много е хубаво да те награждават, ама да не остаряваш. Лошото е, че някак изведнъж се почувствах човек на години, както казваме. Допреди 2-3 години някак си нямах това усещане. Натиснаха ме болести, силите ми намаляха, макар че хората ми казват, че добре си изглеждам, само че аз си знам.
- Понеже винаги си анализирал нещата около себе си, равносметката ти днес каква е?
- Смятам, че съм живял честно и почтено, давал съм максималното от себе си, имам много приятели, добро семейство и медали от най-големите първенства в света. Живее ли човек дълго, и борец да е, много неща му минават през главата. И все иска и се бори в буквалния смисъл за още и още. “Тепихът на моето минало”, каквото е заглавието на книга за мен, е тъпкан с интересни случки.
Мърков най-често побеждаваше с туш.
- А кой минал период ти е най-емоционален, скъп, ако щеш?
- Най на сърце ми е времето, когато се занимавах с активен спорт, когато бях на тепиха и печелех медалите. Но и когато бях треньор. Много са момчетата, с които работих, и само един Живко Вангелов да спомена, ми стига да съм удовлетворен. Той беше два пъти световен шампион, Стоян Балов - световен шампион, също и Емил Иванов, и още, и още. Занимавах се с бизнес, с политика, преподавател бях, но мене си ме знаят като... Мърков бореца. В борцовата зала най си тежа. Ето, отидох в Русе сега на Европейското, знаеш ли как ми се радваха хората. Напълниха ми сърцето. А като попадна в друга среда, чувам, ей тоя пък борец какво прави тук?!
- Май намекваш за периода, когато беше депутат от БСП?
- И в парламента всички ми се радваха, но стане ли дума за важно решение, ме пренебрегваха най-откровено. Властниците не обичат спортистите и спорта. Ето, моята партия БСП, не е тайна за никого, че е много застаряла, а младите хора са в спорта и трябва да ги привлечем, така казвах на отговорните другари. А отговорът беше, че имали толкова много по-важни неща. Хайде де. Затова аз повече не се интересувам от политика, от БСП, идвал им конгрес, да си го провеждат. Щом са обърнали гръб на електората, и те ще видят моя гръб. Поддържам си връзка с бившите борци най-вече. Но заключението ми е, че сме лоши ние, хората, личност ли си, мнозина гледат да се докопат до теб и да те използват, а за предателствата, които са ми сервирали през годините, хич не искам и да говоря. Не бяха едно и две. Така ли пък трябва. Абе, и аз ще кажа като Лили Иванова, че и като нея и мен само трима приятели не са ме предали. Тъжна работа.
- След зачестилите терористични атаки в Европа пак се заговори за тебе като “антитерорист №1”, нали така те бяха обявили навремето. Навярно и ти се връщаш към Европейското първенство в Швеция през 1984-та?
- Като че ли е станало вчера. На Европейското в Йонкьопинг сме. По онова време нямаше тероризъм и никой не говореше за терористи, провокации и грабежи. Залата беше огромна, за над 10 хиляди. На тепиха беше моят състезател Стоян Балов. Изведнъж съдията побягна, а зрителите закрещяха - “терорист, терорист!”. А терористът влязъл в залата с букет цветя, хвърля ги и изважда карабината. В миг видях, че е с гръб към мен, прескочих рекламните мантинели, хванах го и му взех пушкалото и така нататък. Всичко завърши добре, а публиката ми ръкопляскаше. Почувствах се като Рамбо.
- Е, да, но друг е обрал овациите...
- Чак когато полицаите изведоха терориста, аз се отпуснах и отворих карабината, в нея имаше 10 патрона. И никой не ми обръщаше внимание. Пръв дотича моят колега Генчо Зарев от Кюстендил, взе оръжието и побягна из залата. Фотографите го снимаха, а на другия ден всички вестници обявиха наш Генчо за герой. Комично, ама аз не го съзнавах, а и Ерцеган, и другите шефове на ФИЛА ме поздравиха и наградиха. Чак тогава осъзнах какво съм направил.
Шампион до шампиона, юнак до юнака... Снимка Иван Григоров
- Имаш ли страх от днешния тероризъм?
- Имам. Щом мечката играе у съседите, ще дойде и у нас. Тероризмът е подмолна работа, а и фанатиците няма какво да губят. Дано Господ ни пази! Защото ние, обикновените хора, имаме какво да губим. Имам семейство, бизнес, ето в родното Горно Вършило имам къща, три ресторанта с българска, турска и сръбска кухня. Под наем съм ги дал, справяме се.
- Доколкото чувам, твоята най-голяма гордост обаче е внукът ти Георги. Ще става ли борец?
- Внукът ми Георги е вече 6-годишен и е много спортен. Заедно ще празнуваме Гергьовден, 6 май, на село. Наша си традиция. Тренира карате. Борим се най-редовно с него и често ми се налага да му казвам, по-леко бе, деди, боли ме. Страхотна енергия има, иска да е победител, като мен.
- Идва Олимпиадата в Рио. Какви са ти очакванията?
- Не съм голям оптимист. Спортът у нас не върви към добро. Борците са спечелили общо три квоти досега. Това какво е? И, вярно, имаме още някакви възможности, но дали? Казвам на Валентин Йорданов, че положението е тревожно, а не е да нямаме пари. Федерацията по борба е с бюджет от 4 млн. лв. На състезателите са им осигурени лагери, партньори, а те сякаш не искат да се борят. Не знаят какво да правят на тепиха, а треньорите им излизат и ги масажират. Боже, сритай ги тия, бе! Това по мое време не можеше да се случи, или даваш всичко от себе си, или си заминаваш на село. Никой не им търси отговорност, недоумявам.
Все още няма коментари