Георги Георгиев-Гец през 1979 г.: Исках да стана моряк, майка ми не разреши

Любопитно интервю с големия актьор – народния артист Георги Георгиев-Гец (1926-1996), е публикувано в брой 8 на сп. „София“ от 1979 г. От текста научаваме малко известния факт, че артистът е роднина с друг велик българин – писателя Емилиян Станев. Авторът Любомир Давидков първо ни вкарва в атмосферата на родния край на Гец, след това започва и същинският разговор.

Ето част от интервюто с легендарния актьор.

Чисти са реките в Еленския Балкан. Във вировете край село Разпоповци играе риба. Къщите са закътани сред подредени овощни градини. Трева е прораснала по калдъръма, който води нагоре към махаличките – сега изоставени от хората, запустели.

Разпоповчани са гостоприемни, силни и земни хора. Сред тях е израсъл н.а. Георги Георгиев-Гец. Неведнъж той е споменавал, че във всяка негова сполука дял имат и хората от родния край. Говорил е за предаваната от поколение на поколение искреност и топлота в техните взаимоотношения, за сърдечността, упоритостта и трудолюбието им. Имах възможност сам да се убедя в тези техни качества. И да чуя от тях следното:

Похвално слово от съселяните: Стоян Медникаров – 83 г.: „Дядо му на Гец, Георги Мартинов, беше един от първите килийни учители в селото. Той ми е казвал, биля, че баща му едно време рекъл:

„Това, даскалъкът, не е занаят. Ако не искаш да станеш говедар, иди на градината“. Пък той ходел по мазичките и учел децата. Гец и Емилиян Станев са от един корен.

Гец като ученик започна да се откроява на театралните постановки. В Елена, в гимназията, много се проявяваше. Когато тръгна да се учи за София, беше на Преображение, ручеше вода, ей така, като из ведро, и той ми каза: „Кръстник, заминавам да уча“. Мокър, само вода. И аз му викам: „Ще ти върви по вода, гледай си работата!“.

Ама в София много мизерно са го карали. Заедно с моя син учеха. Той ми пишеше как са търсели от хазаите хляб. Минаваме край стаята – пише – те тракат с вилиците, хранят се, а ние гладни, гладни… А хазаинът им не иска пари, а иска боб. Аз купих – по онуй време купони бяха – от един мой комшия боб, по двеста лева килограма, и им го проводих на Гец и на моя да си платят наема с него. Много мизерия са брали по време на следването.

Гец държи за селото, обича го. Винаги си идва – пролет, есен. Като има възможност, дойде при мене и ми казва: „Кръстник, навляза ли в селото, ми е драго. Връщам се в младите години. Друг е разпоповският въздух“.

Закон е да си дойде на 1 май или есента. Зачита селото си и ние него. Лошо е, че продаде бащината си къща. Сега иска да си купи, но не можело. Към град Елена се водим!

- Др. Георгиев, разкажете за Вашите първи увлечения. Как и защо избрахте именно актьорската професия?

- През ученическите години изпитвах влечение и участвувах в читалищата на гр. Елена и на родното ми село Разпоповци като артист, художник и литератор. Играех, пишех пиеси, стихове, рисувах декори, а в същото време мечтаех да стана моряк и навярно щях да стана, ако не беше решителното „не“ на майка ми, която нямаше други деца освен мене.

Трудно ми е да определя защо накрая избрах именно актьорската професия, нито бих могъл да кажа кога точно е станало това. Струва ми се, че решаваща роля е изиграла наследената от всички хора в нашето село огромна любов към театъра. Трябва да добавя, че не си спомням на сцената на селското ни читалище да са били поставяни посредствени или леки пиеси.

Играеха се „На дъното“ от М. Горки, „Под игото“ от Иван Вазов, „Сид“ от Корней, „Когато гръм удари“ от Яворов и др. Съседът ми, Димитър Минчев, един от първите артисти в театралния състав, вършееше на двора и рецитираше стиховете на Лермонтов, Ботев или на много четения по онова време Едгар По. В дома на моя кръстник, Стоян Медникаров, който и днес, на 83 години, живо се интересува от литературния живот в нашата страна, почти всяко лято гостуваше Ангел Каралийчев със съпругата си. Често идваше и Емилиян Станев – с ловната пушка или без нея. Неговият род е от Разпоповци и двамата сме от едно общо, както се казва, родословно дърво.
Ръководители на читалищния театър бяха Христо Търсанков, който и днес продължава читалищната дейност като режисъор-самодеец. Художникът проф. Иван Петров също е от нашето село. На всички тези хора дължа своите първи стъпки в театъра и до голяма степен амбицията ми да успея е била винаги свързана с мисълта да не посрамя своите първи учители.

- А кои са били Вашите учители в професионалния театър? Какви качества и човешки, и творчески, Ви правеха най-силно впечатление у тях?

- Постъпвайки в състава на Народния театър „Иван Вазов“, заварих много от големите майстори на българското сценично изкуство. Трудно е с няколко думи да разкажа за всеки от тях, за високата етичност, култура и скромност на Иван Димов и Зорка Йорданова, за искрящия хумор на Никола Балабанов и Петко Атанасов, за фанатичната любов към театъра у Константин Кисимов, за човешкото обаяние и непосредственост на Никола Попов и Никола Икономов, за благородството на Владимир Трендафилов и Георги Стаматов. Всеки от тях е за мен и днес недостижим с отделни качества – и професионални, и човешки.

- Бихте ли споменали някои случки от това време?

- Ще разкажа два случая. Като студент играех в епизодична роля в театъра и бях партньор на н.а. Стефан Савов. На премиерата от смущение забравих половината си реплики и с това затрудних всички участвуващи в сцената. Познавах темпераментния гняв на Стефан Савов и очаквах на следващото представление буря от упреци. Вместо това той дойде при мене и с необикновено ласкав тон ми каза: „Нали този път ще кажете всичките си реплики?“.

И друга случка, която никога няма да забравя. Пак като студент с моя колега Димитър Бочев от Сатиричния театър бяхме останали без пари. Помолихме с голямо стеснение н.а. Георги Стаматов, тогава наш преподавател, да ни услужи с някой лев назаем. Той ни каза: „Сакото ми е в гримьорната, парите са във вътрешния джоб. Идете и си вземете колкото ви трябват“. Когато получихме стипендиите и отидохме да му върнем сумата, той почти ни изгони и не ни позволи да говорим повече по този въпрос.

Ние се учехме от по-старото поколение и на професионално майсторство, и на човешка етика, и на дисциплина. Учехме се всеки ден – и по време на репетиция, и на представление, и в минутите на почивка. Аз вярвам, че това, което приехме като наследство от „старите“, до голяма степен ще предадем на поколението, което сега навлиза в театъра, по същия начин – с личния пример от всекидневната работа.

- Кога смятате, че ролята, изпълнена от Вас, е успешна? Имало ли е случаи, при които помощта на колегите Ви е насочила към по-вярното изграждане на образа?

- Многобройни и различни са причините за успешно изградения образ в театъра или киното. Но една според мен е винаги задължителна – наличието на неповторими, сложни, богати мисли и чувства, които актьорът естествено и сам трябва да притежава. Актьорът не е самостоятелен, самотен творец. Неговите успехи или неуспехи винаги са свързани с работата на целия колектив. Изграждайки своя образ, всеки от нас се отнася с внимание и грижа към проблемите на останалите, защото знае, че соловото изпълнение никога не гарантира успеха на премиерата.

Лично аз с особено доверие се отнасям към бележките и съветите на моя колега, н.а. Асен Миланов. Той е неизчерпаем с оригиналните си хрумвания, които често провокират в мене нови идеи във връзка с образа, който изграждам.

Успехът за актьора това е радостта след няколко месеца напрегната, тревожна, неспокойна работа да срещне аплодисментите и усмихнатите лица на хората от залата. Лично аз, до момента на първата среща с публиката, не мога да кажа със сигурност успял ли съм, или не. Успехът за мене винаги е бил в еднаква степен – морално удовлетворение след положените усилия и едно смътно безпокойство – ще успея ли и в следващата задача.

- Най-трудната Ви роля?

- Не бих могъл да отделя най-трудната си роля. Всяка роля върви трудно – и класическата, и съвременната, защото се създава конкретен образ на жив човек, с минало и бъдеще, с характер, който би трябвало да бъде неповторим и да има определен адрес към зрителите. По-леко бих разказал за неуспешната си роля – Хлинов от „Горещо сърце“ на Островски. Мисля, че амбицията да направя нещо голямо в първата възложена ми роля, след като специализирах в МХАТ, беше виновна за този неуспех.

- Навярно се е случвало публиката да не е единодушна в оценката на даден образ или постановка, в която участвате?

- Публиката невинаги е единодушна в оценката си и това е естествено – хората се различават и по вкус, и по духовна нагласа. Случвало се е да получавам похвали за недотам съвършени мои изпълнения от хора, които просто имат нещо лично в живота си, близко до съдбата на образа, и това ги е развълнувало. И обратно – усещал съм в сдържаните поздравления на някои известна резерва по отношение на постановка, която има безспорен успех и сред зрителите, и сред критиците. Става дума, разбира се, за единични случаи. Но не си спомням да съм получавал похвали за лошо изиграна роля или обратно.

- Кои качества у хората цените най-много? Независимо от условността на понятието „положителен герой“, бихте ли разказали какви положителни образи сте играли?

- Ценя искрените, естествени, скромни и трудолюбиви хора. В изграждането на всеки образ съм търсел проявата именно на тези качества, а те са присъщи не само на обикновения човек, но и на героичните личности. Още като млад артист, наскоро постъпил в Народния театър, н.а. Никола Балабанов в дружески шарж ми предсказа съдбата на „щатен положителен герой“. И това наистина се сбъдна.

В досегашния ми „архив“ имам едва 3-4 отрицателни герои и толкова комедийни. От списъка на положителните герои бих отделил Белов от „Незабравими дни“ на Л. Стрелков, Раненият от „Съвест“ на Е. Манов, Рангел Сираков от „Среща“ на Л. Стрелков, Пантелей от „Рожден ден“ на Др. Асенов, Берьозкин от „Златната карета“ на Л. Леонов, проф. Радев от „Тази малка земя“ на Г. Джагаров, Потапов от „Протокол на едно заседание“ на Ал. Гелман. А в киното – Петър от „Законът на морето“ (реж. Я. Якимов), Младен от „А бяхме млади“ (реж. Б. Желязкова), Непознатият от „Най-дългата нощ“ (реж. В. Радев), „Осмият“ (Реж. З. Хаския), Боян Василев от „Зарево над Драва“ (реж. З. Хаския), „Селянинът с колелото“ (реж. Л. Кирков) и др.

- Откъде сте черпили указания за играта си освен от драматургията и режисьорските упътвания?

- В работата над редица образи много са ми помагали мемоарите на наши участници в съпротивителното движение и лични срещи с бивши политзатворници, интербригадисти, партизани.

- Кои отрицателни човешки качества презирате най-силно?

- Неискреността във всичките ѝ степени и превъплъщения.

- Забелязвате ли някакви нови нравствени качества в съвременния българин?

- На съвременния българин е вече съвсем чужда някогашната груба парвенюшка надутост на богаташа спрямо бедния, на гражданина към селянина, на интелектуалеца към работника. Младото поколение не познава тези взаимоотношения, но аз лично като дете съм изпитвал горчилката от презрителното отношение на някои богати градски момчета към нас, „колибарите“.

И понеже при децата тези прояви са най-искрени и неподправени, сравнението с днешните деца е най-красноречиво. Синът на лекаря или професора играе без каквото и да е предубеждение със сина на зидар, шивач, готвач или портиер. Съвременният българин се отнася с много по-голямо уважение към честния трудов човек и притежава по-добро самочувствие и достойнство.

- А кое качество считате, че е загубил нашият съвременник?

- Качеството, което в най-голяма степен е загубил, е, струва ми се, общуването – със съседа, със случайно срещнатия в парка, в трамвая, във влака. Лично аз си обяснявам това с по-интензивния живот, с ускорения ритъм на всекидневието, с това, че всеки в работата си е свързан с един по-голям колектив и в почивката съответно търси малко усамотяване в по-тесен кръг. Не е на последно място и телевизията, която ни задоволява с информации, срещи с науката и изкуството, със забавни програми и т.н... И с това донякъде отнема часовете за общуване с близки, приятели, съседи.