Стефан Цанев за зловещите старчески домове: Ужасно е! Виждам бъдещето си! Васил Михайлов: В какво общество живеем – младите да гонят старците от къщите им

„Оле, Боже! Просто като гледам, виждам бъдещето си. Ужасно е – дори не мога да коментирам колко е отвратително, престъпно и подигравка с човешкия живот. Не знам с какво сърце може да се направи това“ – заяви пред „Ретро“ Стефан Цанев по повод шокиращите разкрития за старческите домове, в които измъчват и връзват възрастни хора.

Припомняме, че българската общественост бе потресена от разследванията за т. нар. „домове на ужасите“. Разкрити бяха незаконни частни старчески домове, в които възрастни хора са били държани при нечовешки условия – гладни, измръзнали, заключвани и малтретирани. В домовете в село Ягода, Говедарци и Варна бяха установени системни злоупотреби, липса на медицинска грижа, грубо нарушаване на човешките права и издевателства. Вместо грижа и спокойствие старите хора са получавали бой, заплахи и глад. Продължават проверките и в други хосписи в страната.

„За държавата думи нямам, как допуска това – гневен е Стефан Цанев. – Как е възможно аз да знам за такива домове, а тя да не знае? Там е сложно – държавата отдавна не я разбирам. Какво значи „държава“, вече не ми е ясно. Едно време учехме, че държавата са тези, които я управляват и трябва да се грижат за своите граждани. Така беше, така сме чели. А сега? Не знам. Още по-учудващо е, че близките на тези хора не са подали сигнали. Оказва се, че те са знаели. Това още повече ме учудва. Значи ти можеш да захвърлиш свой близък, да знаеш в какви условия живее и да мълчиш? Това ме стряска повече. Държавата е всеки и никой“.

Решението според Цанев е ясно: „Щом не може да се разчита на съвестта на частни предприемачи, старческите домове трябва да станат държавни. Държавата трябва да се грижи за възрастните хора, които са ѝ дали половината си живот. Знам, ще кажат – при капитализма трябва да има частна инициатива. Но щом няма свестни хора, тогава държавата трябва да се заеме. Не съм сигурен дали чиновниците ще са по-грижливи от предприемачите, но поне ще има контрол.

Слава Богу, че най-накрая държавата се стресна. Може би сега трябва да проучи как стоят нещата в други страни – например в Северна Европа, известна със социалната си ангажираност. Да отидат да видят във Финландия, Швеция, Норвегия, Ирландия. Там няма изоставени хора. В Ирландия беден човек не може да остане без подкрепа – първо, защото държавата не позволява, и второ, защото благотворителните организации веднага се отзовават. Там могат да научат най-много. Както нашите медици отидоха да проучват как действа здравната каса, така и сега трябва да търсят отговори“, категоричен е големият поет.

За съществуването на такива домове отдавна знае и Васил Михайлов, но според него най-страшното е, че възрастните са оставени там от собствените си деца.

„Аз знам за тези домове от много отдавна. По-добре ме попитайте какъв е този строй и какво е това място, където живеем – старците да ги гонят младите от домовете им и те няма къде да идат, та се завират в такива домове на ужасите. Това са идиотщини, които се случват от години. Това са въпроси, които трябваше отдавна да се обсъждат, а не чак когато станахме за резил. Младите бягат и не казват, че роднините им старци умират там. Не съм подходящ да коментирам темата, ще псувам много“ – каза знаменитият актьор.

„Случващото се в тези домове на ужасите е трагедия и престъпление – категорична е певицата Тони Димитрова. – Ужасяващо престъпление, което трябва да се накаже с цялата строгост на закона. Наистина много трудно се намира работна ръка за такава дейност. Моят баща също беше в такъв дом. С голяма мъка го дадохме – той започна да се губи, защото имаше деменция, и изкара четири години в дом. Знам, че никой не желае да върши такава работа – тя е много тежка. Но това не е оправдание за безчовечното отношение към тези хора. Няма друга дума освен престъпление от всякакъв характер. Нашата трагедия в България е, че законите ги има, но не се спазват. Винаги има идиоти, които се измъкват. Трябва да се прилагат законите и да има много проверки – но неочаквани, не с предупреждение, не с вътрешни хора, които съобщават: „Идват ви на проверка“.
От години има такива скандални домове – например в село Черноморец, но този дом и до днес съществува.

Такива сигнали не трябва да остават неразгледани, а законите трябва твърдо да се прилагат и да няма никаква прошка. С тези идиотщини, с тези изроди, които са връзвали хора, държали ги гладни – какво е това, и то в XXI век? Потрес, жестокост! Най-жестокия закон заслужават тези, които са вършили това. Те не заслужават милост, не заслужават нищо друго освен присъди, и то сериозни. Виновни са всички накуп – служители, директори, управители, и онези, които не са издевателствали, но са знаели и са мълчали. Крайна съм, защото съм бясна“, каза през сълзи изпълнителката.

С тъга Тони Димитрова си спомня за периода, в който била принудена да остави баща си в дом за възрастни:
„Когато настанявах татко, отидох, говорих с управителката, разгледах обстановката. Беше ми тежко. Понякога ходех внезапно. Имаше един случай – татко носеше нови маратонки, купени от брат ми, и часовник на майка ми. И двата изчезнаха. Но знам, че имаше хора, изгонени от работа точно заради такива неща. Иначе татко си беше чист, измит – и не защото е мой баща, гледах и другите – виждах, че ги къпят, виждах храната им. Хранила съм го. Домът, в който беше татко, беше добър – и пълен догоре“, споделя Димитрова.

„За мен тази стъпка беше много страшна. Тогава още не беше дошъл Ковид и брат ми беше жив. Когато татко веднъж се загуби, после втори път, брат ми каза: „Да го настаним в дом“. Аз твърдо отказах – абсурд! Но когато отново по нощите ми се обаждаха от полицията или болница, защото пак се беше изгубил, започнах да обмислям този вариант. Живееше близо до мен, но вечер си отключваше и излизаше – не знаеше колко е часът. Имаше жена, която го гледаше, когато пътувам, но тя си тръгваше вечер и тогава той излизаше. Един ден го намериха – лицето му беше в синини, бил е паднал някъде. Тогава си казах – брат ми е прав. Не можем да го завържем. Ако изчезне завинаги – как ще живеем с това?

Беше ми много тежко, много плаках. Но знаех, че няма друг начин. Когато го закарах в дома и чистих жилището, дръпнах дивана – и под него видях всички хапчета, които беше изхвърлил. Понякога човек настанява близките си от нужда, както беше при мен. Но има и други, които просто ги захвърлят. Когато ходех при татко, виждах възрастни хора, чиито близки изобщо не ги поглеждаха. Отървали се от тях. Звучи жестоко – и е. Отвратително“, завърши разказа си Димитрова.