Хумористът Александър Щинков: Умиращият ми баща помислил, че ще го изпратят с шише ракия, и решил да си го изпие сам

65-годишният кърджалийски чешит и хуморист Александър Щинков, душа на всяка интернационална компания, който с острия си хаплив език и невероятно чувство за хумор удря право в целта човешката глупост, може да вдигне и мъртвец от гроба.

Роден е на 4 август 1950 г. в селището на олимпийската шампионка Диана Дафовска - Чепеларе, Смолянско, а в Пампорово бившият премиер Андрей Луканов го дундурка като дете в скута си. От дълги години живее в града край Арда. Бил е бачкатор в соцгиганта Оловно-цинковия завод. Освен вечно острото си сатирично перо Сашо е и рокаджия - има около 100-ина специални тоалети (декорира си ги сам), с които шашардисва по-младото ексцентрично поколение, а то дълго време ще диша зад гърба му. Макар и на сериозна вече възраст, тийнейджърките са луди по него. 

Няма компания, където да е бил и да не е в епицентъра й - с неизменната черна пиратска кърпа върху олисялото му теме, часовете минават за секунди. Физиката му е като на стар патил и препатил, но оцелял бандит от Одеса, но пък душата му е нещо неописуемо, там вилнеят океански страсти и лавини от мексикански вулкани.

През миналия век имал задявка с Грета Ганчева, 

първата съпруга на Емил Димитров, на раздумка сяда с Георги Джубрилов, Станислав Стратиев, Дамян Бегунов, Йордан Попов и прочее знаменитости от епохата на Тато, а в първите години на демокрацията е редом с националиста Иван Георгиев. Винаги е нахъсан с протест и хипарско бунтарство, винаги внася “джаз” не само с ексцентричния си външен вид, но и с точните си словесни попадения. Не дай си боже да не те хареса, прави те на руска салата. 

Щинков е носител на десетки национални и международни награди с късите си хумористични разкази. Едни ги помни, други вече не, а и има ли смисъл да ги изброява като поменик. Езикът му е сочен, цветист, импулсивен, в повечето случаи дори махленско-гангстерски и сексуално-предизвикателен. Критиката го определя като един от най-добрите в момента майстори в този труден жанр.

Сашо обаче този път разказва пред репортера за кончината на баща си, за харамийските подвизи на дядо си - сюжети за игрални филми в стил “Диви разкази” на Хайтов. От които става ясно, че крушата не пада по-далеч от дървото...

“Баща ми Костадин беше жесток счетоводител, завършил е чепеларската гимназия, правеше ревизия за 15-ина минути, човек с феноменална математическа памет. Виждал съм го как къркан му дават листове с редица от цифри, огромни колони с числа и той слагаше крайния резултат, докато говори с някого. Бях изумен, защото от дете съм гамен. След развода с майка ми Ана баща ми се връща в Чепеларе, това е в края на 90-те на миналия век, но получава удар. Баба ми, т.е. неговата майка Милина, преди да почине, си обещават с една баба Благойца да го наглежда, да му готви и да го пере. Състоянието му е безнадеждно. Виждат го в един момент как е... умрял, викат доктора и той установява неговата клинична смърт, сиреч не може да оживее, вече си е отишъл. И в движение да се подготвят за погребение.

В Чепеларе мъжете се събираха по кръчмите, а бабите - на мегдана. С бутилчици в поясите си. Пиеха си ракийката в лимонадени шишета, за да не бият на очи пред туристите. И баба Благойца в последното издихание на баща ми - там цялата ми рода вече плаче на умряло, си жертва безценното лимонадено стъкло. Казва прочувствено на “мъртвеца”: “Ех, Динка, Динка!!! Слагам ти тая шишичка, та като идеш на оня свят, с дядо ти Благой (споминалият й се съпруг - б.а.) да си пийнете както някога!”. Това обаче събужда някакви далечни импулси за живот у баща ми - 

той като чува, че има ракия, на мига оживява 

и буквално казва следното: “Я дай тая бутилка сега, за какво ще я нося на оня свят?! Не мога ли да я изпия сега!”.

След възкръсването си отецът ми поживя още няколко години, пак почина от удар. Почти не се хранеше, но пък продължи много здраво да си кърка. Когато го навестявах, му давах в устата пастет за мезе, защото червата му вече не понасяха хляб”, разказва за невероятната му кончина синът Александър.

А дядо му Алекси Щинков, на когото е кръстен, наричат го Алекши, за да се опази българщината в тоя край, е още по-голям харамия - умира с пищова си под възглавницата. Той е кралимарковски комита, исполин, невероятен мъжкар, наричат го “Огромното красиво момче на Чепеларе”. Първата му дъщеря Вяра обаче умира след раждане и оттогава да не види доктор. Дядото бере душа през 1952 г. от грип, но преди това изпада в тотална клинична смърт, не може да излезе от нея, което десетилетия по-късно ще се случи и със сина му. Но във всеки един миг, когато се опитват да вкарат лекар в одаята му, нещо нормално и за онези времена, по неведоми пътища той излиза от невероятния дълбок унес, усеща, че става нещо “нередно” - нито “бяла престилка” да види, нито бял ангел. Възвръща се за секунди живот, вади револвера и го насочва към “дохтора”. Така и до последно не му е оказана квалитетна медицинска помощ.
“Дядо ми Алекси имаше мирновременна професия касапин, минаваше и за най-големия разбойник в чепеларската група и искаше да покаже на аверите си колко бързо може да заколи в движение агне и даже да го одере, както се казва, от точка А до точка Б. Своеобразно състезание за оновавремешното комитство. Лудите като него знаеха, че това е стадото на някакъв голям богаташ, но Алекши с точното си око си харесва най-угоеното агънце, а сетне то ще се превърне във вкусно чеверме. Другите комити го очакват на отсрещния баир - финал на “заблеялата” корида, и виждат как дядката посяга да вземе най-хубавото хайванче, а то е включено в квотата на овчаря, такива са били правилата. Тук не става въпрос за пладнешки обир, а за състезание. Между другото, “състезателите” са били и бая пийнали. И дядката се навежда да вземе хубавото агне, грабва го, обаче в ръцете му по неведоми пътища попада овчарят, който е облечен с овче елече и гугла, хвърля се да си дръпне агнето от “квотата”. Дядо ми вече е отправил взор към хълма, където го очакват другите, и понеже е над два метра висок, посяга и вместо агнето е вдигнал чобанина. И гледайки към акраните си, му... реже главата с острия си касапски нож”, разказва за още една одисея от житието-битието си хумористът.

Кърджали