Поетесата Стоянка Митева-Балева: Внукът ме попита - какво е да има война?

Наскоро бе премиерата на новата поетична книга “Невъзможна среща” на Стоянка Балева, 12-ата й поредна книга. Филолог, доктор по педагогика, тя е работила в организационно педагогическата система, както и в журналистиката. Била е зам. главен редактор на педагогическо списание и на ДИ “Свят”. 

По стечение на обстоятелствата е била главен редактор на независимия частен седмичник “Данъчен вестник”. Автор е на публикации за данъчното облагане в годините на прехода. Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на учените в България. Сътрудник е на фондация “Човещина”. 

​- Може ли духът на човека да остане в момичешка възраст? Питам това, защото първата ти книга “Момичета” веднага те записа между големите поетични надежди, както пише за теб Велин Георгиев.

- Беше в далечната 1974 г. Изразих копнежа за щастие на всяко младо същество. Но този копнеж не си отива никога. Той ни съпътства през целия ни живот, независимо дали е труден, или не. Ще ви отговоря с един стих: 

“Житейската мъдрост 
е: живият страда, 
щом няма 
в кого да се врича. 
Но вярвам, че в рая 
и даже във ада 
жената е 
вечно момиче”. 

За мен е особено важно, че поезията ни поддържа млади, че ни свързва с нашите български корени. Ако задълго сме изгубили вярата си в поезията, както това се случи с мен, но сме дочакали щастието да си я върнем, тя се превръща в смисъл на живота и прилича на един маратон в пространствата на словото. Като че ли поезията и музиката остават вечни... Времето не им влияе, те не остаряват.

​- Говориш за абсурдното “превъплъщение” в твоя живот: между първата и втората ти книга има тридесет години мълчание. 

- Ще отговоря с два куплета, писани около 1990 г. и поместени дискретно във втората ми стихосбирка “Благодаря на белите звезди” (2004). 

“Предлагаха ми 
да си купя слава 
по старата 
изпитана цена 
и вече четвърт век 
ме унижава дилемата: 
поет или жена? 
Творби не носих 
никога на чаша, 
в среднощни часове 
не ги четях. 
Поет не станах. 
Но до днес се плаша, 
че няма женски стихове 
без грях”.

Не ми е било леко, но никога не съм се оплаквала. Пазила съм се от болни амбиции и не съм се изживявала като дисидент, въпреки че мемоарната ми книга е озаглавена “Девет кръга или когато се разпадаха основите”. Може би през тридесетте години мълчание душевността ми е оцеляла благодарение на женската устойчивост, емоционалност и... слабост. Крушението на младежките мечти се опитах да осмисля с подготовка и защита на дисертация по педагогика и отглеждане на двете ми дъщери. По-късно, по време на т.нар. преход, новият стрес неочаквано събуди моя борбен характер и ми върна съзнанието и убедеността, че мога и трябва да пиша. Помагал ми е моят съпруг, известният журналист Борис Балев, който си отиде от този свят. Той много страдаше поради препъването на музата ми след силния старт. Но затова пък чух добри думи за моите стихове от поета В. Ханчев, за когото написах дипломната си работа като абсолвентка, от Първан Стефанов, Блага Димитрова. А Георги Джагаров ми прати отворено писмо от страниците на сп. “Родна реч”.

​- Каква е душевната ти равносметка след дванайстата ти книга?

- Казват, че не бива да се плаче за разсипаното мляко. Но реалността е горчива - тридесет години не публикувах нищо поради депресията след омерзението и грубостта, с които се срещнах. Не само не можех да напиша нищо свястно, получих нещо като алергия към четене на стихове. И когато се върнах към своето “аз”, неволно усетих, че бързам като маратонец. За последните дванадесет години съм издала десет книги. Излязох от изолацията, в която бях попаднала, съпричастна съм към всички сфери на живота. Научих се да бъда по-отзивчива към човешките чувства и вълнения. Близки ми станаха оригинални и талантливи майстори на словото. Особено щастие ми носи единението със слушателите при представянето на моите книги. 

​- Имаш ли златно правило за живеене?

- Познай! 

“Аз съм като конника 
на стреме.
Бях дори светица 
във олтар. 
Днес надбягвам 
бързоного време 
с волята на 
несразен бунтар”.

​- Какво е най-важното за теб, когато премина 55 години?

- “Да гледаш в огледалото е мъничко жестоко, / че то е деликатно, за бръчките мълчи. / Знам, младостта отлита до слънцето високо, / но аз си взех от него ръкойка от лъчи”. За мен Поезията е земно цвете с небесни корени, до което се стига трудно - както е при еделвайса. Тя не е съчинителство, а тайнство и магия. За човека, ощастливен с дарбата да я създава, и за другите, които я четат, тя е доверяване, вглъбяване в сложната човешка чувствителност, извисяване с пламъка и чистотата на несподелената любов и съпричастие към болките на страдащите. Мисля, че в нашия духовен живот днес няма верни критерии за стойностната поезия. Издава книги не този, който е благословен да я създава, а който има пари и влиятелни приятели. Днес издаването на книга е безразборна работа. 

​- Как се справя човек със самотата? Казваш, че тя е на смъртта близнак..

- След като тя е мой спътник вече 15 г., не мисля точно така. 

“Самотата е 
мое причастие, 
скрита болка 
и извор на сила.
Люта билка, 
приспиваща 
страстите, 
здраво рамо 
и нежна закрила”. 

Вече мога да кажа, че самотата осмисля живота ми в бездуховното, неуютно време, когато, за да оцелея, трябва сама да посрещам невинаги добрите гримаси на новите материални отношения, девалвацията на ценностите.

​- Споделяш ли, че в живота има само една-единствена любов?

- Всеки човек има свой отговор на този въпрос. Ето моят:
 
“Един живот 
за любовта ни стига,
за да докосне 
всяка струна тя 
и с арфа на 
небесна чучулига 
да благославя 
хляба и солта”.

​- Разкажи за най-близките си хора.

- След съпруга ми си отидоха майка ми и голямата ми дъщеря Виктория. Близките ми оредяха. Останаха ми двамата внука - Стефан и Борис, и малката ми дъщеря Анна. За тях ми е тревогата. Като на всяка майка. Наскоро моят внук ме попита - какво е да има война? Стъписах се! Аз не съм я видяла и как да му кажа: злина? Тази дума бледнее пред истински бомбен откос. Точно заради това започнах да пиша нов цикъл стихове от книга, която сега подготвям. А цикъла ще посветя на малкия ми внук.