Честото влюбване е рецептата за неувяхваща младост

Петя Александрова е родена на 23 юни 1948 г. в град Ямбол, но е от стар сливенски род. Завършва гимназия “Добри Чинтулов” в Сливен и българска филология във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”. Живее и работи в София. Дългогодишен журналист във вестник “Труд”, “Отечествен вестник”, ”Жена”, както и в списанията “Родна реч”, “Ревю”, “Еволюция” и др. 
 

Автор е на 7 книги с поезия и проза за възрастни и 19 сборника с приказки и стихове за деца, на куклената пиеса “Магаренцето Рашко” и анимационния филм “Въженцето”. Нейни творби са преведени на английски, полски, румънски, руски, словашки и турски език. През 1985 г. за детската си книга “Почивен ден за ескалатора. Приказки в проза” получава наградата за дебютна книга на Министерството на просветата и Министерството на културата. Нейни произведения са включени в учебниците по литература за начален курс. Носител е на наградата за цялостно творчество за деца “Петко Р. Славейков”, както и на Националната награда ”Константин Константинов”.
 

Рецептата за неувяхваща младост, според нея, се крие в неизчерпаемото любопитство, в потребността да се учи нещо ново и в честото влюбване - без значение в кого и в какво. Надява се да остави за себе си хубав спомен в тригодишната си внучка Дея, разговаряйки с нея на езика на поезията и приказките.

 

- Казват, че няма нищо случайно в живота, но да не забравяме все пак, че от много години кандидатствам за тази награда - значи малко или много се потрудих за нея, не ми е “паднала от небето”...
 

- Какво означава тя за вас?
 

- Ценя тази награда по много причини. Първо - че тази писателка ми е близка, тя опоетизира света, природата, животните... така, както аз се опитвам и бих искала да го правя, от много години. Нейната морално-нравствена система като разказвачка е и моя. Второ - попадам в една компания от наградени, които уважавам и харесвам, някои от тях са мои приятели. Тъй че тази награда донякъде е и като пропуск за един затворен клуб.
 

- Все още продължавам да я опознавам и да я обиквам. А новата любов е като крехко цвете, не бива да се говори много и високо за нея. Както казах вече, нейният поетичен свят е като уютна къща за моя дух и в него се чувствам като у дома си.
 

- Детето и възрастният у мен понякога се сборичкват, обръщат си гръб, правят си номера... Понякога, признавам си, все пак надделява възрастният, който в днешно време е почти непрекъснато тревожен, напрегнат, унил... Това е моето обяснение, ако някое дете, като тригодишната ми внучка Дея, ме попита: “Ама защо си сърдита... Нищо не съм ти направила!”.

- Нужни ли са на децата днес приказната магия, вълшебствата, приключенията с юнаци, принцеси, триглави лами и пр., за да опазят душата си от реалните страхотии и чудовища в живота?

- Има най-различни теории, измислени все от умни хора. Някои от тях твърдят, че именно приказките с техните страшилища и ужасни премеждия, в които обаче надделява винаги доброто, справедливостта, любовта, дават на малкото човече началния тласък да живее, да вярва, да се надява... Е, аз май вярвам на тези специалисти.

- В какво състояние е днес българската литература за деца? Може ли да се мери с френската, с английската, с японската примерно... 

- В моите очи и в моето сърце са заселени думите и образите, създадени от български писатели, които за мен са вълшебници. Ангел Каралийчев, Асен Разцветников, Дора Габе, Йордан Стубел, Константин Константинов, Николай Райнов, Валери Петров... Редом с тях са Андерсен и Оскар Уайлд, Братя Грим и Туве Янсон, Киплинг и Кестнер... Списъкът е дълъг. И ми е трудно да правя сравнения и да раздавам присъди. Мога да кажа категорично едно: ние, писателите за деца в България, не сме изгубили своя ориентир към най-доброто в световната класика. 

- Има ли значение за едно дете с какви книги ще бъде “закърмено”? Оказва ли това влияние върху неговия характер, култура, възпитание?

- Отговорът е: ДА! И пак ДА! Аз мисля, че човек няма как да порасне добър, честен, справедлив, отворен към другите хора, милостив, отговорен за постъпките си... Ако не са му чели още в люлката “Червената шапчица”, “Снежанка”, “Малката русалка”, “Оловният войник”...

- Вие пътувате много, какво ви прави впечатление при срещите ви с децата, голяма ли е промяната от “едно време” и за добро ли е? 

- Промяната е външна - дрехите, модните прически, телефоните в джоба... Иначе вътрешно децата са същите, каквито бяхме и ние някога - нежни, уязвими, романтични, копнеещи за повече внимание, за повече справедливост и хармония около себе си. 

- Кои са детските книги, които лично вие бихте препоръчали на родителите с деца?

- Детето, което налита на четене, рано или късно си изработва своя система да издири и прочете книгите, от които има нужда душата и сърцето му, които ще му помогнат да стане духовно и физически здрав човек. То е като витамините - едни имат нужда от едни, други от - други. 

- В наградената ви книга “Смокиново момиче” героинята ви иска като порасне, да работи в кварталната фурна, да дава на хората хляб... Тя съчувства на възрастния болен обущар, не харесва богатия и алчен съсед... Не е ли твърде демоде това момиченце?

- Може би Фира е демоде. Но тогава ще трябва да обявим за “демоде” Емил от Льонеберя, Реми от “Без дом”, Феята със сините коси, Кай и Герда, Том Сойер, Ян Бибиян, Пипи Дългото чорапче... И въобще да сложим катинар на литературата, в която героите не мечтаят за палати и купчини злато и воюват с триглави лами не заради златни ябълки и царски тронове...