Заводският хляб беше 15 ст., билетът за трамвай – 4 ст.

В недалечното соцминало наистина имаше неща, които оправдават носталгията на по-възрастните към него. Това бяха цените на стоките. Вярно, ако изобщо за повечето от тях успеете да се вредите. Примерно за кренвирши. Струваха 3,60 лв. килото и бяха от месо. Пак тогава нескафето се продаваше в кръгли кутийки за 2 лв. Водката – „Столичная“ и „Московская“, струваше по 1,73 лв. шишето. А т. нар. заводски типов хляб се продаваше за 15 ст. Той беше лъскав, вкусен, без химикали, без бои.

По същото време билетче за трамвай струваше 4 ст. и беше зелено на цвят, а за автобус – 6 ст. Като всички деца умирахме за сладолед. Той се продаваше на колички почти на всеки ъгъл. Беше млечен – от истинско мляко, а не забъркан с вредни бои и ароматизатори. 4 ст. струваше една хрупкава фунийка със сладолед. А 6 ст. искаха за големия – две вафлени корички, между които слагаха щедро много сладолед.

В жегите умирахме да пием сиропи на улицата, които струваха 8 ст. – ягода, вишна… Продавачката гребеше от купа сироп с една лъжица и го сипваше в груби стъклени чаши, на желаещите двоен – слагаше 2 лъжици. Пускаше водата от чешмата и допълваше чашата, като разбъркваше течността с дървена бъркалка. „Обектът“ разполагаше само с 2-3 чаши, така че следващите клиенти търпеливо чакаха предишните да си изпият сиропа, за да освободят чашата. Продавачката я изплакваше надве-натри на същата чешма и без да дочака да се изцеди, я пълнеше отново. Тези сиропи бяха направени от истински плодове, както и всички нектари в магазините на „Плод зеленчук“.