Юлия Вревская – баронесата, която стана санитарка за свободата на България

Участничката в битката за Плевен в Руско-турската Освободителна война – 1877-1878 г., баронеса Юлия Вревская спасява като милосърдна сестра стотици руски войници, разболява се от тиф и остава завинаги в България.
 
Баронеса Юлия Вревская се ражда в дворянско семейство на 25 януари 1841 г. Баща ѝ е изтъкнатият руски генерал-лейтенант граф Петр Варпаховски. Тя е още девойка, когато той загива геройски при превземането на кавказката крепост Китури. На 16 години тя се омъжва за генерал, барон Иполит Вревски, който е с 28 години по-възрастен от нея. През август 1858 г. мъжът ѝ е смъртно ранен и умира. Така само на 17 години Юлия остава вдовица. Заедно с майка си и с по-малката си сестра се преместват в Петербург. Влиза във висшето общество и за кратко време спечелва възхищението му със своята образованост и чар. Големият руски писател Тургенев се влюбва в нея и до смъртта ѝ те си пишат дълги и изпълнени с нежност писма.

Запознанството на Вревская с Тургенев датира от 1873 г. Тя действително често говори с него в Петербург. Когато през лятото на 1874 г. Тургенев се разболява сериозно, баронесата пет дни се грижи за него в имението си. Тургенев открито признава, че не е равнодушен към нея и би ѝ дал „ябълката на Парис“. Само че тя не е съгласна да сподели „ябълката“ с Полина Виардо, с която Тургенев е в граждански брак.

За да прогони депресията, баронеса Вревская предприема пътувания из Европа и Близкия изток, при които се запознава с известни личности като Виктор Юго и Ференц Лист. Париж също е очарован от младата руска баронеса. При завръщането си в Петербург тя завързва приятелство с такива изтъкнати представители на руския културен елит като Тургенев, Полонски, Айвазовски, Сологуб, пише военният историк доц. д-р Петър Ненков.

Безметежният дворцов живот обаче я отегчава. Тя се запознава с българския емигрант Стефан Грозев, който ѝ разказва за тежката, робска участ на своите сънародници оттатък Дунава и за смазаното с огън и кръв Априлско въстание на българския народ.

През април 1877 г. посреща с възторг указа на руския император Александър II за обявяване на война на Високата порта и без всякакво колебание продава орловското си имение и събира отряд от 22 милосърдни сестри доброволки. Получава разрешение от главнокомандващия Дунавската руска армия, великия княз Николай Николаевич, да участва във войната и заминава със своя медицински отряд за непознатата далечна страна.

Милосърдните сестри от санитарния отряд се включват в полевото отделение на Руския червен кръст. Отначало лекуват ранените руски бойци в Яш, но по-късно преминават Дунав и на 20 ноември 1877 г. пристигат в 48-а военновременна евакуационна болница в Бяла. Тук е разположена Главната квартира на руската армия. В края на юли и началото на август 1877 г. лично император Александър II ръководи от това място военните действия. Юлия става свидетелка на жестоките боеве между руската армия и настъпващите турски войски на Мехмед паша.

Всеки ден докарват по 3000 ранени руски войници и офицери в болниците за лечение. В писмо до Тургенев Юлия Вревская пише, че са само пет сестри на 400 ранени руски войници. Със сестра си Наталия споделя: „Как мога да се оплача, когато виждам пред себе си толкова сакати, безръки, без крака и умиращи хора, които страдат ужасно. Макар че търпя големи лишения, живея в колиба, храня се лошо, но този живот е по моята душа и ми харесва“.

Юлия Вревская настоява да я изпратят като санитарка на първа бойна линия. Молбата ѝ е удовлетворена и тя заминава за превързочния пункт край село Обретеник. Участва на два пъти в сраженията край плевенските села Гривица и Радишево. Изнася на гръб изпод турските куршуми десетки ранени руски бойци, които дължат живота си на нея. Така ден след ден се сблъсква с ужаса на войната. Близките ѝ настояват да замине за Санкт Петербург, за да посрещнат заедно Коледа. Вместо това тя остава в България и се завръща в своята болница в русенското село Бяла.

На 15 януари 1878 г. заболява от тиф.

Когато в болницата избухва епидемията, лично главнокомандващият заповядва на баронеса Юлия Вревская да замине за Петербург. Тя обаче отказва и продължава да се грижи за болните.

Умира от коварната болест на 24 януари (5 февруари стар стил), един ден преди да навърши 37 години. Ранените войници, за които тя се е грижила, изкопават гроб в снега. Носят я в ковчега, а после поставят на прясната могила дървен кръст. По-късно на гроба ѝ полагат камък с издълбан надпис: „На милосърдните сестри Неелова и баронеса Вревская. Януари 1878 година“.
И до днес на това място идват всяка пролет хиляди българи и руснаци, за да се поклонят пред безсмъртия подвиг на тази самоотвержена дворянка.

Научил за смъртта ѝ, бележитият руски писател Тургенев посвещава на Юлия Вревская една от най-хубавите си творби „В памет на Юлия Вревская“. Руският поет Полински написва стихотворението „Под червения кръст“, а великият френски писател хуманист Виктор Юго сътворява своето великолепно произведение „Руска роза, загинала на българска земя“.