Йотова спечели въпреки Радев, но не е Спасител  

България избра своя президент и за първи път в новата история на страната това е жена. Да поздравим президент Йотова и да си пожелаем в нейния мандат българите да имат повод за гордост и самочувствие с новия държавен глава.

Победата на новия/действащ президент не беше неочаквана. Основният въпрос беше ще има ли реално състезание между силни и авторитетни фигури. Защото мотивите, които движеха партиите и политиците в тези президентски избори, бяха насочени по-скоро към стабилизиране на собствените им позиции. Радев – в някакъв смисъл постфактум и с добре прикрит ентусиазъм, подкрепи кандидатурата на очевидния за общественото мнение кандидат на ПБ. За сметка на него лидерът на БСП беше повече от въодушевен, но идеята, че Йотова ще е факторът, който ще стимулира реанимирането на БСП, е отдалечена от реалността. Победата на президентските избори показа нещо очевидно – в България има леви избиратели и Йотова ги мобилизира максимално за втория тур. Благодарение на тях новият президент си извоюва правото на самостоятелност и е възможно да се възползва от него, дистанцирайки се в определени ситуации от изпълнителната власт. Това не обяснява напрежението и липсата на удовлетворение в изявленията след спечелените избори. Вместо това получихме нещо като закана, че откакто е в политиката, не се е намерил човек, който да ѝ каже какво да прави. Не прозвуча добре. Напомни едни други закани към Радев, в защита на БСП. И оставя впечатлението на един стил на недомлъвките, който не е украса за държавен глава.

Загубата на Гюров беше очаквана. Изключение са убедените, че техните желания и искания са реалност, а не състояние на съзнанието. Очаквана и дори логична поради отказа от обединение вдясно. В началото изглеждаше слаба позиция това, че ГЕРБ не издигна кандидат. Но сега, след изборите, е очевидно, че една битка между кандидата на ГЕРБ и кандидата на ПП-ДБ само би помогнала на Йотова по-леко да спечели. Логична, защото общ десен кандидат имаше шанс още на първи тур да поведе в резултата.

При така устойчивото и последователно поведение на ПП-ДБ да обрекат себе си и десницата на загуба Йотова спечели президентските избори. И нека го кажем – въпреки Радев. Ниската активност е резултат от политиката на правителството и действията на премиера, както и от липсата на сериозна конкуренция с шанс за победа. Да, казионна и скучна кампания, в която вместо разговор с избирателите бяхме свидетели на институционални събития и персонално оплакване. Да, Гюров показа развлекателна и динамична кампания, която забавляваше публиката. Тя ни показа серия от разказчета – Гюров барабанист, състезател и пекар, но така и не стигна до това да ни разкаже „Гюров президент“ – пък и защо ли, като така и така нямаше да става. Защо е участвал в изборите, разбрахме след тях – за грандиозния успех и за да остане до нас. Каквото и да значат и двете послания.
Признавам, че за мен са прави онези автори в мрежата, които твърдяха, че човекът, който ги е мотивирал да гласуват за Йотова, е Гюров. Сигурна съм, че мнозина от избирателите на Гюров биха казали също, че са мотивирани от Йотова да го подкрепят. Така на тези избори ставаме свидетели на нова мотивация за участие в изборите. Не, това не е страх от победата на другия кандидат – българите на тези избори по-скоро бяха в ситуация да не харесват еднакво и двамата. И не, това не е изборът на по-малкото зло. Това е изборът на хора, които не можейки да преценят кой ще е по-вреден, по-бързо ще забрави обещаното, по-малко ще направи и пр., се мотивират от опонента, от този, когото не биха избрали. Избирателите, подкрепили Гюров, бяха най-верните слушатели и комуникатори на Йотова – само да поемеше въздух и те вече препостваха и коментираха думите и делата ѝ. Същото правеха избирателите на Йотова за Гюров – активно работеха за постигане на максимално покритие на кампанията му сред тях.

Ако българите показаха нещо категорично на политиците, то е, че са готови да работят за закрепване и задълбочаване на недоверието им към тях, но самите политици трябва дълго да се трудят, за да спечелят доверието им. Независимо колко добре ги познават или не ги познават, независимо от това дали имат или нямат опит, независимо от това дали ги харесват. Устойчив е само факторът „не харесвам“. При това става дума за процес, много по-различен от този при мотивация да изберем по-малкото зло. Тук става дума за различен мотив – няма значение или не е толкова важно кого избирам, по-важното е кого да не изберем.

Това, от друга страна, не е избор, определен от антивота. Поне не по начина, по който сме свикнали това да се случва – да излезем и да гласуваме за новия месия, който ще ни спаси от лошите. В тези президентски избори нямаше Спасител и нещо по-важно – хората дори не го търсеха. Затова и нямаше никаква енергия и поне от приличие – активност. Мотивация за участие в изборите на това – бих го нарекла „истинско малцинство“ – беше да са участвали, да са гласували. Без никакво удовлетворение, надежда и желание. Почти 30% от българските избиратели на тези избори се отказаха от розовите мечти за промени и си признаха, че избират без очаквания. Само с въпроси. Без отговори. В някакъв смисъл присъствахме на социален експеримент с политически оттенъци – на избори избираме не самите институции, а хората, които ще работят в тях. И вместо да им вярваме предварително, а и като не ги припознаваме в ролята на месии и спасители, следва експериментът – да изберем, задавайки си въпроси, и да търсим отговорите, след като сме избрали. Вероятно с надеждата, че ще сме по-малко разочаровани, отколкото ако повярваме предварително.

За някои коментатори българите избраха страха. Според мен избраха нещо друго. Отминалите избори показват, че по-малко от 30% от българите са привърженици на основната демократична ценност – правото на избор, на глас, правото те да решават кого на кое място да поставят във властта. Тази една трета от нацията ще гласува независимо от това коя партия кого подкрепя и какви са личностите на кандидатите. Те искат и упражняват правото на глас. Ако става въпрос за страх, това е страхът от напълно непредсказуемото поведение на поредицата нови политици. И това е същият мотив, който запазва на всеки политик, който носи някаква предвидимост и последователност в поведението си, място на политическата сцена независимо от всякакви емоции, атаки и страхове. Страхът може да нарасне, когато тези неясни и мимолетни в политическото си битие фигури биват подкрепени активно и дори агресивно от политици, които ако се явят на избори, са обречени да ги загубят. Политици, доказали способността си да губят не само избори, а партии и цели коалиции.

Но става дума не за страхови неврози като манипулативна техника, които политиците събуждат у избирателите и които могат да преформатират техните мотиви за гласуване. Ако имаше страх на тези избори, това беше страхът, който събуждаха самите кандидати, а не техните послания. А в крайна сметка победи не страхът, а отказът от политиката. За над 70% от българските избиратели кандидатите не заслужаваха усилието да правят избор.