Момчил Карамитев е режисьор, а не актьор, както държи да подчертава, и е син на легендата Апостол Карамитев. Любимият на поколения българи актьор от „Любимец 13“ е роден на 17 октомври, умира на 9 ноември 1973 г., докато снима последния си филм – за цар Йоан Асен, едва на 50 години. Децата му също са родени в този месец – голямата дъщеря Маргарита на 19 октомври, а Момчил – на 25-и.
Синът на Карамитев завършва актьорско майсторство при проф. Сейкова във ВИТИЗ през 1986 г. Зрителите го помнят като Момчил в класиката „Време разделно“. След това учи кинорежисура при проф. Анджело Д'Алесандро в Рим. Повече от 30 години работи в тази област. Потърсихме за разговор Момчил Карамитев, за да разкаже своите спомени от първо лице за звездата от „Специалист по всичко“, „Рицар без броня“ и др.
Момчил с баща си
Маргарита Благоева
– Какво не знаем да вашия баща, г-н Карамитев?
– Може би малко хора знаят, че той е единствен от популярните и известни актьори в България, който не беше член на никоя партия. Той влизаше в определението „безпартийни патриоти“. Имаше много добро образование. Завършил е италианското училище в Бургас „Алфредо Орияни“. Бил е пълен отличник.
Минаха повече от 50 години, откак си отиде от този свят. Всичко, което е могло да се каже, е казано. Това са повече години, отколкото той живя. От тях 25 години е посветил на кариерата си като актьор и около 6 години бе преподавател-режисьор във ВИТИЗ.
Той започна като асистент на проф. Моис Бениеш, чиито ученици бяха Васил Бъчваров, Йоско Сърчаджиев и др. Това бяха последните две години на техния клас, понеже г-н Бениеш беше болен. След този курс той взе самостоятелен клас, в който бяха Илия Караиванов, Богдан Глишев, Антон Демирджиев, Иванка Братоева-Вълчанова, Анелия Ташева, Юрий Ангелов, Искра Радева, Севдалин Попов, Андрей Турлаков, Георги Бахчеванов, Велко Кънев, Ваня Тодорова, Снежина Танковска, Филип Трифонов (който не завърши при него), Младен Младенов. Всички тези хора, с малки изключения, са познати на българския народ. Те самите неведнъж са писали и говорили за него.
Нещо, за което не е говорено често, е, че има една тв новела със заглавие „Пътят минава през Беловир“, която е остра сатира на тогавашния режим, но не съм чул някой от нашите съвременни критици да знае за нейното съществуване и да е гледал този късометражен игрален филм. Как така го пропуснахте?
Режисьор е Петър Василев-Милевин, а в главната роля е Апостол Карамитев. Единствен колегата Олег Ковачев се осмели да го покаже преди 3 години, когато чествахме 100 години от рождението на Апостол Карамитев в кино „Влайкова“.
Апостол Карамитев и Наум Шопов (вдясно) във филма „Двама под небето“, 1962 г.
– Последната книга за баща ви се казва „Рицарят на доброто“ – такъв ли беше?
– Да, затова я нарекохме така. Тази книга е на издателство „Изток – Запад“. Благодаря на г-н Козарев, неговата съпруга и техния екип за положения труд! Също така искам да подчертая огромната заслуга на г-жа Олга Маркова, която „извая“ тази книга и положи огромен труд да събере и подреди информация, която беше разпиляна.
Момчил Карамитев
– В арт средите се говори, че баща ви е получавал чували с писма от негови почитателки – така ли е? Какво правеше с тях и как реагираше майка ви на това?
– Вижте, за писмата съм чувал по-късно, когато правех документален филм за него. Никой вкъщи не говореше за това. Предполагам, че е било болезнено за майка ми да обсъждат и коментират тези факти.
Едно е да гледаш на това от дистанцията на времето, друго е да живееш в такава действителност. Чувал съм, че голяма част от тези писма са били поискани от известен наш поет, но дали ги е получил и прочел, нямам представа.
Апостол Карамитев и Маргарита Дупаринова с децата си Момчил и Маргарита
– Какъв беше Апостол Карамитев като баща с вас?
– Той е най-прекрасният баща за мен, въпреки че беше много строг и никога не ни е глезел със сестра ми. Имахме неприятни моменти – проблеми в училище поради неговата популярност, но той не дойде да търси отговорност на гадовете, които ни тормозеха в тази среда. Твърдеше, че сами трябва да свикнем да се оправяме с този проблем. След няколко седмици дойде в училището и му казаха, че имам последно предупреждение за изключване заради непристойното ми поведение. И аз, и той разбрахме, че така не може да продължава. Проведохме дълги разговори, но той отново не се намеси. Скоро след това почина.
– Какво ви свързваше в живота?
– Житейските проблеми, които трябваше да решаваме заедно – това ни свързваше. Не знам дали някой ще ми повярва, освен ако не е син или дъщеря на много известен родител, който вече е сърбал тази попара, че популярността е нож с две остриета. Не е само празник и аплаузи, това е доста тежък и отговорен път на развитие.
Понеже ме питате за връзката между мен и баща ми, ще ви отговоря, че аз исках да стана режисьор, а не актьор. Докато баща ми от малък е вярвал, че иска да стане актьор. Това е съществена разлика. Вярно е, че имам успешни изяви и като актьор, но това не е моята цел. Смятам, че човек е добър в това, в което вярва. Аз вярвам, че съм режисьор, и това работя.
– Когато ви попитат за баща ви, кое е първото нещо, за което се сещате?
– Неговата отговорност към това, което вършеше, и имиджът, който беше си създал. Не може да претендираш, че си трудолюбив, талантлив и честен, а да се държиш като „леке“, да говориш, че „законът е за всички“, а да не го спазваш – за това става дума. Двете неща не вървят в едно.
– Сестра ви Маргарита Карамитева също е много добра актриса – къде живее понастоящем?
– Благодаря от името на сестра ми – тя сигурно ще се зарадва на тази ваша оценка. Отдавна живее в Канада, работи като психолог и има самостоятелен живот, който не споделя с пресата и с медиите.
– Разкажете за новостите във вашата работа в момента.
– Новостите в моята работа са безкрайни: преди 6 години, когато се върнах за постоянно в България, се свързах с нови колеги и писатели, с които ми е много интересно и приятно да общувам. Тук, в България, имам възможност за богат социален живот и взаимоотношения, където никъде другаде по света не съм имал.
Участвах като актьор миналата година в сериала „Вяра, Надежда, Любов“. През 2009 г. направих документалния филм „Апостол Карамитев“. Най-новият ми документален филм е „Ангелогласният обединител“ – продукция на БНТ, който е за живота и дейността на Дядо Неофит. Преди това излезе „По стъпките на предците ни в Окситания“ – за връзката между богомилите и катарите в средновековна Франция. Мои са и игралните късометражни филми „Сто долара“ и „Златният храм“ под общото заглавие „Вариации за цигулка“ по сценарий на Сергей Комитски, носители на множество международни награди в САЩ и Европа.
В момента довършвам работа по един международен проект.
Все още няма коментари