Малцина знаят обаче, че певецът на селото Йордан Йовков, както и други мъже от литературните среди, пет години въздиша по „вечната и святата“. Той се запознава с Багряна, когато е провинциален учител, току-що завърнал се от фронта на Балканската война, а тя - студентка по литература, която прави първите си литературни опити. Той вече е известен с военните си разкази, изстрадани с раняването му край Гевгели и мъчителното му възстановяване от холера.
Лиза, както я наричат приятелите, е красива като видение, съзнава въздействието си върху мъжете и е интелигентна кокетка. Йовков е изгубил дома си с преминаването на Северна Добруджа към Румъния, няма пукната пара, а след няколко любовни разочарования няма и самочувствие на ухажор. Първата им среща е в една топла юнска вечер на 1914 г. Йордан е свит и мрачен на вид, а тя искри като шампанско - образована и елегантна, с ореол от буйни коси. Клишето, че противоположностите се привличат, събира и тях. Те започват да споделят преживелиците си, да се разхождат с часове, говорейки за поезия. По-младата с тринайсет години Елисавета омагьосва 34-годишния стар ерген. В сърцето му бушуват чувства, но той се бои да ги признае пред заобиколената от ухажори Лиза. За неговите разкази вече се говори с уважение, а Йовков споделя най-съкровените си творчески идеи със студентката. Разказва ѝ сюжетите им, но мълчи за любовта си.
Те си разменят писма, мили бележки, четат един другиму произведенията си и се критикуват деликатно. И така, две години, ако се вярва на Йовков, и цели пет - според признанията на Багряна. През Първата световна война той ѝ урежда учителски места във Враца и в Кюстендил, та Елисавета да подпомага семейството си. Докато е на фронта като кореспондент на вестник „Военни новини“, Йордан излива душата си в пространни и поетични писма: „Сега по нас цъфтят нарове. И всички тези безброй яркоалени цветове аз обричам на вас“.
Писателят с нежна душа никога не признава чувствата си, макар със сигурност Багряна с женската си природа да е усещала стихията им. Не е трудно да се обясни нерешителността му. Лиза жадува да пробие в литературата. Йовков е „късно признат талант“. Елисавета е красива и слънчева, Йордан - с остри черти и мрачен. Бившият даскал получава нищожна заплата като библиотекар и редактор в Министерството на външните работи, с която едва свързва двата края. Младата поетеса е свикнала да бъде глезена от обожателите си с подаръци, цветя и покани за светски събития. Дори когато Багряна представя Йовков на родителите си, той спазва дистанция и не отваря дума за любовта си към нея.
Журналистът Венелин Митев през 1988 г. записва спомените на поетесата. Тя му признава, че е имала роман с автора на „Албена“, който продължил до 1918 г. „И досега си спомням една вечер, когато след дълга разходка из Градската градина той ме изпраща до дома ми. Аз стоя на стълбите в бяла рокля и бяла широкопола шапка, а той ме моли: „Постойте така, да ви погледам!“. Толкова са близки душите им, че понякога се виждат по няколко пъти на ден. А когато обстоятелствата ги разделили за десет дни, на единайсетия Елисавета получила писмо от 24 плътно изписани страници на изпадналия в „глад“ за нея Йовков.
„Тези десет дена прекарах в мълчание. Истинско мълчание - не продумах нито дума никому.“ Самата Багряна го описва като мълчаливец: „Никога не е изявил външно чувствата си. Вместо това ми говореше за свои замисли, които, струва ми се, никому другиму не доверяваше. Помня неговата особена, блага усмивка, тихия, топъл глас и мекия, малко пеещ, приличащ на нашия сливенски говор“.
Йовков пък се диви от личността ѝ: „Каква чудновата бърканица от жена, дете и дявол“. Точно тази „чудновата бърканица“ е безкрайно далеч от представата му за съпруга - къщовница, домакиня, добра майка, която избягва публичността. Разривът идва, когато сестрата на Багряна и годеникът ѝ решават да се венчаят и канят Елисавета и Йордан за кумове. Йовков реагира бурно, по несвойствен за него начин. Той пребледнява, задъхва се, отказва. Доста по-късно се досещат, че драмата му е дошла от църковната догма, която забранява на кум и кума да се женят помежду си. Но тогава той не казва нито дума, само ходи мрачен и мълчалив. Няколко месеца по-късно, на 38 години, Йордан среща бъдещата си съпруга, студентката Деспина, но с Багряна ги свързва нещо повече от приятелство - уважение и преклонение пред таланта на другия.
Когато Йовков си отива на 57 г., поетесата пише в негова памет стихотворението „Жетварят“:
В потайна мисъл и мълчание обгърнат,
загледан някъде възбог и
вдън сърцата,
замина той оттук и няма
да се върне:
във свойта гръд го взе
любимата – земята.
Години по-късно, отново пред Венелин Митев, Багряна закачливо признава: „Няма да повярвате, но и Йовков отнех от Дора Габе. Защото преди мен той е бил влюбен в нея. Шегувам се, разбира се. Нас с Дора цял живот ни обявяват за вечни съпернички и смъртни врагини, а ние сме големи приятелки“.
Все още няма коментари