Японски самурай се бие за Плевен

На 11 септември 1877 г., по време на Руско-турската освободителна война, полковете на император Николай щурмуват Плевен. На редутите край града турските войници призовавали Аллах на помощ, молели го да ги спаси от яростта на „шейтана с тесни очи”, който не знаел пощада в ръкопашния бой и сечал глави наляво и надясно със странна дълга сабя, която не приличала на руските клинкове. Кой е бил този дявол, какво е правел там и защо е всявал страх у правоверните бойци на Осман паша?

В редовете на руската армия, която се сражавала край Плевен през 1877 г., действително се биел един японски офицер. Той всявал ужас сред османците с отчаяната си храброст. Бил е истински самурай. Командирът на пехотен взвод барон Сейго Ямадзава Каран бил японски дворянин, чиито прадеди се сражавали под различни знамена още в годините на прочутата Война между враждуващите провинции през 16. век.

Как се оказал японецът пред стените на Плевен, и то начело на взвод руски пехотинци?

Преди службата си при цар Александър Втори самураят Каран участвал в толкова приключения, че те даже не можели да се съберат в цял романтичен трилър.

Баронът се е родил през 1846 г. в префектурата Кагошима, провинция Сацума. Кланът му принадлежал към сацумските воини, които имали висок боен дух и свято пазели традициите на прадедите си, за които най-голямата ценност била да загинат на бойното поле за някоя благородна цел. Когато през 60-те години на 19. век Япония започнала постепенно да се отказва от самурайските ценности и да строи буржоазен строй, самураите от Сацума се възпротивили на императорската политика. Избухнало въстание. Сред последните воини идеалисти, които живеели с традициите на миналото, се оказал и младият Ямадзава Каран – последният самурай.

Новата армия, създадена по европейски образец, разгромила въстанието в провинция Сацума. Ямадзава се възползвал от шанса да се устрои на служба в новата японска армия, където бързо стигнал до чин капитан. В началото на 70-те години участвал в потушаването на демонстрации на самураи. В боевете баронът се проявил като опитен и дисциплиниран войник. Но през 1871 г. решил да се откаже от военната служба и заминал за САЩ, където започнал да изучава животновъдство. Тъй като от него на излязъл фермер, той се върнал в японската армия и получил чин майор, след това – подполковник. През 1874 г. бил изпратен във Франция като военен наблюдател. Пътят на военния дипломат довел барона в свитата на Александър Втори в качеството му на японски военен аташе. Руският цар не останал в столицата, когато армията му се сражавала на Балканите. Японският офицер получил аудиенция при царя, който се съгласил да го зачисли в руската армия с правата на поручик, командир на пехотен взвод. Така японецът се оказал сред бойците от Западния отряд, който обсадил Плевен.

От страх за предстоящи скандали с Япония генерал Затов го кара да подпише следното писмо: „Желая от душа и сърце да участвам в третата атака на Плевенската крепост в дивизията на белия генерал Скобелев!”-

Самураят се биел в предните редици, участвал в престрелки с башибозуците, сечал османците, когато руската армия атакувала крепостта. Веднъж с шепа войници му се наложило да отбие няколко атаки на превъзхождащите турски сили; въпреки че бил ранен, успял да задържи позицията до пристигането на подкреплението.

В деня на битката на 11 септември той се обръща към подчинените си войници с помощта на един френски преводач с думите: „Момчета, тъй като аз не говоря руски, а вие не знаете японски, при атаката няма да ви давам никакви заповеди. Следете ме и правете това, което аз правя. Имам едно-единствено изискване – бъдете бързи като светкавици. Разчитайте повече на своите щикове и приклади, отколкото на куршумите. Раниците и багажа си оставете тук, в окопите”.

В началото на битката японецът се явил в своето традиционно бойно облекло, а единственото му оръжие било катаната (самурайският меч). Той се хвърлил смело в атаката на Плевенската крепост.

В. „Посредник” през 2011 г. публикува документално-художествения роман на Пелин Пелинов, който описва битката на самурая така: „Атаката започнала в 15 часа, след артилерийската подготовка от зори. Самураят веднага повел своя взвод в колона по един, направо към целта - табията Кованлък. От двете му страни се движели стрелците от батальона на Горталов. Когато преминали дерето на Къшинската бара и започнали изкачването на втория зелен хълм, от къшинската табия и от редута, намиращ се отдясно на Ловешкия път, блъвнал силен пушечен огън. Самураят веднага залегнал на мократа земя - от няколко дни валял силен дъжд, - последван от своите момчета, а войниците на майор Горталов продължили да напредват, без да се смущават от куршумите. Разбира се, много от тях паднали мъртви или ранени... Взводът на самурая започнал на пълзи през запустялата нива и така достигнал до хребета на втория зелен хълм без поражение. Огънят на турците бил съсредоточен върху изправените Горталови войници. И там, на хребета, самураят се изправил като откачена пружина, махнал с ръка на момчетата и се понесъл като хала по нанадолнището. След нанадолнището следвало едно голямо голо пространство, наречено Мъртвата долина. Преодоляването му било много опасно и там останали завинаги десетки момчета. Но никой вече не залягал. Всички следвали неудържимия устрем на своя японски командир. След Мъртвата долина започвало възвишението към третия хълм, на който се намирали двете табии и преградният окоп. Щом стигнал до този окоп, самураят скочил в него и започнал да сече с острия си меч всичко живо, което се изпречва пред очите му. Момчетата го настигнали и също скочили в окопа, като започнали кървав бой с щикове и приклади. И макар бранителите да били много повече от нападателите, последните се уплашили от тази дръзка атака и хукнали към табиите, за да се спасят. Самураят ги последвал и съсичал на две - де когото стигне. А той бил по-бърз от турците и малцина от тия успели да се доберат до табията. А ония, които все пак се добрали до табията Кованлък, викали колко им глас държи: „Бягайте! Това не е човек, а жълт дявол, който няма очи, а само някакви цепки, от които излизат искри!“. Това създало смут в табията, което позволило на самурая да започне да ги сече като зелки в зеленчукова градина. Много от главите на турските войници с червени фесове паднали като покосени цветове на магарешки бодил, също така червени отгоре.”

За подвига си край Плевен баронът бил награден с руския орден „Свети Владимир”, четвърта степен, и с румънския „Дунавски кръст”. Когато след войната японецът се върнал в родината си, императорът удостоил храбрия воин с почетния „Орден на хризантемата”.

В Япония службата на барона се развила благоприятно. След 1880 г. той командвал Трети пехотен полк, след това – един от полковете на гвардейската японска пехота. През пролетта на 1885 г. станал генерал-майор. Около 1895 г. Ямадзава, вече като генерал-лейтенант, командвал Пета пехотна дивизия. Начело на бойната част той се бил с китайската армия по времето на войната между Япония и Китай през 1894-1895 г. Ямадзава починал през 1897 г., на 51 години. В хрониките за него се твърди, че е бил страстен любител колкото на сакето, толкова на руския самогон и на балканската ракия.